Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 28

— Прибрах се в два часа. Оттогава насам телефонът не е звъннал нито веднъж.

— Може и вече да се е обаждал. Докато си била при приятелката на майка си. В болницата.

— По това време Пеги си е била вкъщи — напомня ми съквартирантката ми.

— Може да се е обадил, а Пеги да не иска да ми каже. Нарочно.

Лил започва да реши косата си и по едно време изрича:

— И защо да го прави?

— Може би защото ме мрази? — подсказвам, докато полагам гланц на устните си.

— Не забравяй, че срещата ви е била едва снощи — напомня ми Лил. — Мъжете никога не се обаждат още на следващия ден. Обичат да те държат в напрежение.

— Обаче аз не обичам да ме държат в напрежение. А и той каза, че ще се обади… — Не довършвам, защото точно в този момент телефонът звъни. — Той е! — изкрещявам. — Можеш ли да се обадиш първо ти?

— Защо? — промърморва Лил.

— Защото не искам да издавам нетърпението си. Не искам да си помисли, че цял ден стоя на телефона и го чакам да се обади.

— Дори да е точно така? — поглежда ме Лил, но въпреки това вдига телефона. Чакам нетърпеливо. Тя кимва и ми подава слушалката с думите: — Баща ти е.

Разбира се. Винаги ще подбере най-неподходящия момент. Вчера му се обадих и му оставих съобщение по Миси, обаче той не ми звънна. Ами ако Бърнард се опита да се свърже с мен, докато говоря с баща си, а телефонът се окаже зает?

— Здрасти, татко — въздъхвам в слушалката.

— Здрасти, татко ли? Така ли поздравяваш баща си? На когото не си се обадила нито веднъж, откакто отиде в Ню Йорк?

— Напротив, обадих ти се. — Забелязвам обаче, че баща ми звучи доста странно. Не само че е в особено добро настроение, но очевидно и изобщо не си спомня, че съм се опитвала да се свържа с него. Което мен ме устройва идеално. Откакто пристигнах в Ню Йорк, ми се случиха толкова много неща (някои от които баща ми не би одобрил), че съвсем основателно се страхувах от този разговор. Както изглежда обаче, не е имало защо. — Бях много заета — казвам сега.

— Не се и съмнявам.

— Но иначе всичко е наред.

— Радвам се да го чуя — отвръща баща ми. — Сега, когато знам, че поне си жива, мога да си отдъхна.

И с едно бързо „довиждане“ затваря.

Което е повече от странно. Вярно е, че баща ми открай време си е отнесен, обаче никога досега не съм го виждала едновременно и ентусиазиран, и отнесен. Казвам си, че сигурно и баща ми, подобно на повечето мъже, мрази да говори по телефона.

— Готова ли си? — пита Лил. — Нали ти настояваше да отидем на това парти? Да тръгваме, защото после ще трябва да се върнем навреме. Не искам този път Пеги да заключи навън и двете ни.

— Готова съм — отвръщам с въздишка. Грабвам си любимата чанта и с един последен, тъжен поглед към телефона тръгвам след нея.

Няколко минути по-късно двете се носим по Второ авеню и се заливаме от смях, докато имитираме нашата хазяйка.

— Много се радвам, че именно ти си ми съквартирантка — отбелязва Лил и ме хваща под ръка.

* * *

Пред входа на Пък Билдинг се вие дълга опашка, но няколкото дни в Ню Йорк са достатъчни, за да ни научат, че в този град си има опашка за всичко. Вече минахме покрай три опашки само по Второ авеню — две пред кина и една пред магазин за сирена. Нещо не ни стана ясно защо толкова много хора са решили, че в девет вечерта им се е прияло точно сирене, но накрая предпочетохме да причислим и този факт към множеството мистерии на Манхатън.