Читать «Лятото и градът» онлайн - страница 171

Бях в състояние да науча всичко за него по начин, непознат за мен до този момент.

Беше малко призрачно, но същевременно истинско и дълбоко.

Според мен най-важното, което открих тази нощ за секса, бе познанието. Фактът, че по този начин можеш да разбереш изцяло един човек. И обратното.

Претъркулвам се към ръба на леглото, оглеждайки се за бикините си. Искам да се измъкна, докато Капоти все още спи. Сделката си е сделка, а аз обещах, че на сутринта ще се омета.

Надигам се бавно, за да не изскърца матракът. Самият той е на около стотина години — останал е от първоначалните собственици на къщата. Питам се колко ли човека са правили секс в това легло. Надявам се, че са били много. Надявам се също така и за тях да е било толкова приятно, колкото беше за мен.

Откривам всичките си дрехи, прострени на дивана. Чантата „Шанел“ е хвърлена край вратата, където я пуснах, когато Капоти сграбчи лицето ми, притисна ме до стената и започна да ме целува като обезумял. А аз буквално разкъсах дрехите му.

Но това няма никакво значение сега, защото и без друго няма да го видя повече. Налага се да се изправя очи в очи с бъдещето си — университета „Браун“.

А може би, след четирите години в колежа, ще опитам пак. Ще нахлуя с гръм и трясък през портите на Смарагдовия град и този път ще го превзема!

Засега обаче съм твърде уморена. Кой да предположи, че осемнайсетте могат да бъдат толкова изтощителни?!

Въздъхвам и пъхвам крака в обувките си. Добър маратон си направих, няма що. Вярно, на няколко пъти обърквах посоката, но все пак успях да оцелея.

Връщам се на пръсти в спалнята, за да погледна за последен път Капоти.

— Довиждане, любовнико! — прошепвам нежно.

Устата му се отваря, той се събужда и объркано удря възглавницата си. После сяда и примижава към мен.

— Хм?

— Извинявай — прошепвам, докато вземам часовника си. — Аз просто… — И соча вратата.

— Но защо? — Трие очи той. — Не ти ли хареса?

— Много! Обаче…

— Тогава защо си тръгваш?

Свивам рамене.

Той опитва нощното шкафче за очилата си, слага ги и примигва иззад дебелите лещи.

— Няма ли поне да ми доставиш удоволствието да ти сервирам закуска? Един джентълмен никога не оставя дамата да си тръгне, без първо да я нахрани!

Разсмивам се и отбелязвам:

— Мисля, че съм в състояние и сама да се нахраня. Освен това, както го описваш, ме караш да се чувствам като птичка.

— Птичка ли? По-скоро тигър, ако питаш мен! — засмива се и той. — Я ела тук!

И разтваря ръце. Аз припълзявам нагоре в леглото и падам в обятията му.

Той гали косата ми. Топъл е, уютен и леко мирише. Сигурно на мъж, не знам. Миризмата ми се струва странно позната. Като препечена филийка.

Отмята глава назад и се усмихва.

— Някой казвал ли ти е колко си красива сутрин?

* * *

Някъде към два следобед най-сетне успяваме да се занесем до „Розовата чаена чаша“ за закуска. Аз съм метнала една от ризите на Капоти над гумените си панталони. Ядем палачинки и бекон с истински кленов сироп, изпиваме поне литър кафе, пушим цигари и си говорим свенливо и нетърпеливо практически за нищо.