Читать «Проектът „Медуза“» онлайн - страница 7

Време беше, реши той.

Д-р Роджърс Хенри бръкна в чекмеджето на масата и извади лакирана дървена кутия, след което вдигна слушалката и набра 911.

— За спешен случай ли съобщавате? — попита сериозен женски глас.

— Изписан ли е адресът ми на компютърния ви екран? — попита той.

— Разбира се — сопна се жената. — За спешен случай на този адрес ли съобщавате?

— Не.

Той отвори кутията и извади зареден Магнум 44-ти калибър от кадифеното му гнездо.

— Съобщавам за самоубийство.

Маями, един месец по-късно

Телефонът сепна Вивиан от поредния й сън на пресекулки — сюрреалистично преиграване на погребението, при което Роджърс излезе от ковчега по време на литургията и я подгони с дълъг нож за резба.

Тя разтърси глава да прогони объркването от избледняващия кошмар и вдигна слушалката, изненадана да чуе гласа на адвоката, който бе определен за изпълнител на завещанието. Кога, питаше той, ще пътува за Вашингтон, тъй че да може да приключи със сметките и с прехвърлянето на къщата.

— Никога — отвърна тя.

— Не ви разбирам — каза адвокатът.

Тя не се изненада много, когато се разкри онази скрита от Роджърс част от завещанието, с условие, възпрепятстващо изпълнителя да прехвърли къщата, преди да е доставено устройството „Медуза“.

— Мисис Хенри, не мога да ви прехвърля къщата до три години, ако не изпълните изискването.

— Разбирам.

— Не мога да ви допусна и да я обитавате. Ще се наложи да плащам за поддръжката й, за косенето на моравата, да плащам таксите и вноските по ипотеката на имота.

— Казах, че разбирам. Знаете какво трябва да направите.

— Но вие ще загубите триста хиляди!

Тя разтърка чело и затвори очи.

— Мистър Уолъс, прехвърлете къщата, когато сте готов. Или изобщо не я прехвърляйте. Не ме интересува. Имам си работа. Разполагам и с годишна рента от съпруга си, присъдена ми след развода. Не се нуждая от нищо повече.

Тя затвори телефона, разтърка очи, ободрена от решението, което бе взела в деня след погребението: повече нямаше да се остави да бъде манипулирана. След като къщата станеше нейно притежание, щеше да я продаде. Мисълта да живее в къща, изпълнена с толкова много омраза и смърт, бе твърде вледеняваща, за да я понесе.

А и там бе самият модел, разбира се. Щеше да се наложи да го разруши.

В крайна сметка последното нещо, от което се нуждаеше светът, бе още едно оръжие.

Втора глава

Сентръл сити, Колорадо — 12 септември, две години по-късно

Скот Макей остави телефонната слушалка и поседя мълчаливо няколко секунди, а широкото му, почти квадратно лице се озари от спонтанна усмивка. Обаждането бе от Бога пратено и той усети как го обля могъща вълна на облекчение — досущ като искрящ водопад, който погълна чудовищата напрегнатост, която се бе наслагвала седмици наред, в които малката му фирма се спускаше бясно към фалита.

Ала сега, „въоръжена“ с новия договор с държавата, „Скот еър“ — компания за товарни превози с един-единствен самолет — можеше да се удържи на повърхността.

Скот скочи и грабна якето си. Време бе да се празнува, а къде точно — нямаше никакво значение. В планинския град имаше повече от достатъчно барове, а на него му бе омръзнало да седи сам и да се чувства потиснат.