Читать «Проектът „Медуза“» онлайн - страница 3

— Болен ли си, Роджърс?

От другата страна на линията последва пауза.

— Умирам, Вивиан. Рак на панкреаса. Остават ми най-много няколко седмици.

— Съжалявам — изрече тя безизразно.

— Моля те, ела. Само за няколко минути. Ще оставя тази къща на теб. Никакво будалкане. Пък и бих искал да те видя още веднъж. Имах достатъчно време да премисля маса неща.

Вивиан затвори очи и разтърка слепоочията си. Единственият разумен отговор бе: „Не — и сбогом“. След годините, през които се опитваше да остави тези десетилетия зад гърба си, години, в които търсеше съвети и се учеше да се справя отново сама, нямаше начин да се върне отново при него. Ами ако се бе променил?

Ала той очевидно бе отслабен от болестта и на нея изведнъж й се прииска да узнае дали невъзможното се бе случило. Може би той наистина се бе променил.

Трябваше да узнае.

Вивиан се чу, сякаш отстрани, да казва:

— Добре, Роджърс, днес следобед става ли?

Мършавото плашило, което отвори вратата на тяхната къща в Южно Маями — нейният бивш дом — всъщност твърде малко приличаше на ядрения физик от световна величина, който бе следвал пътя на пионери в тази наука като Опенхаймер и Телър в Лос Аламос.

Мъртвешката бледност, хлътналите очи и увисналите му рамене я поразиха дълбоко и тя остана няколко секунди на входната площадка, като се бореше с мисълта, че този крехък дребен мъж пред нея беше само на шейсет и две години.

Изглеждаше на деветдесет.

— Радвам се, че дойде, Вивиан — рече той със същия мек тон, докато й държеше вратата отворена.

Интериорът бе по-мрачен и изпълнен с лоши предчувствия, отколкото го помнеше, тъмнината от спуснатите завеси и анемичната светлина от единствената лампа придаваха на кабинета му прилика с погребален салон. Миришеше на плесен и на застоял дим. Тя седна предпазливо на протрития диван, а съзнанието й все още бе замаяно от противоречиви чувства; той се дотътри до фотьойла край вратата и тежко седна с лице към нея.

— Спомена нещо за компенсации, Роджърс? — започна тя.

— Ще оставя делата да говорят вместо мен — прекъсна я той. — Бях ти казал, че никога няма да получиш тази къща и това бе погрешно. Промених завещанието си.

Той посочи един плик върху масичката до дивана, тя го взе и прочете новите условия, с които й оставяше къщата, присъдена му от съда при развода.

— Има и още — рече той, след като тя вдигна глава, без да е приключила с четенето. — Ако изпълниш една последна задача за мен, полицата също ще бъде твоя.

— Полицата ли? — попита Вивиан.

— Застрахователната полица „живот“. Платената застраховка. Триста хиляди.

Тя кимна:

— Ти се кълнеше, че парите ще отидат у някаква религиозна организация. Където и да е, само не и у мен.

Вивиан се стегна, готова да посрещне сприхав отговор, ала Роджърс Хенри потисна нетърпеливото си смръщване, изправи се и се затътри към библиотечния шкаф до една от стените на кабинета.

— Парите ще бъдат твои, ако изпълниш задачата — повтори той.

— И какво трябва да сторя за теб, Роджърс? — попита безстрастно тя.

В продължение на няколко секунди отговор не последва, ала когато той се обърна към нея, в очите му блеснаха огънчета.