Читать «Проектът „Медуза“» онлайн - страница 2

— Доколкото разбирам, не искаш да говориш с него, така ли?

Вивиан поклати енергично глава, широко отворила очи и прошепна:

— Защо се обажда? Какво иска?

— Не знам. Да попитам ли?

Вивиан кимна, но после промени решението си и поклати отрицателно глава. Бавно пристъпи, протегна ръка да вземе слушалката, след което я прилепи до ухото си и затвори очи.

— Какво искаш, Роджърс? — попита най-сетне.

След три години благословено мълчание, дори само гласът на бившия й съпруг задейства старите, добре познати усещания — паниката, ужасът, че е притисната в ъгъла и не може да избяга.

— Как си, Вивиан? — попита спокойно той, но от въпроса му по гърба й пробягаха студени тръпки.

Гласът му бе равен и тайнствено дружелюбен — точно какъвто беше винаги, преди внезапно да предприеме някоя смразяваща словесна атака. Ала нямаше и намек за старата ярост, нито помен от постоянните телефонни заплахи, с които я засипваше месеци наред, след като тя го напусна. На тяхно място се бе появил пресметливият, манипулативен д-р Роджърс Хенри, мъж, който очевидно искаше нещо. От странния тон и кроткия му глас кожата й настръхна в лошо предчувствие.

— Не се обаждаш, за да се осведомиш за здравето ми, Роджърс. Какво искаш?

„Трябва да сложа край на това!“ — напомни си тя, дори когато се предаде пред идеята, че разговорът можеше да го умилостиви — сякаш не бе правила същата грешка през по-голямата част от трийсетте години в плен — в брака, прекаран под ярема на неговия железен контрол и насилие.

— Защо предполагаш, че ще искам нещо? — попита той.

— Ами… — започна тя, ала гласът й се прекърши. Един грешен отговор щеше да доведе до предсказуема тирада. — Какво, за бога, би могъл да ми кажеш след всичките тези години? Какво… би могъл да кажеш след като ме заплашва толкова много пъти… и по толкова много начини?

Отговорът му бе спокоен, както преди.

— Не ти ли е хрумвало, че бих могъл да кажа, че съжалявам? Виж сега, необходими са ми две минути, за да ти обясня. Ще ми отпуснеш ли две минути, Вивиан?

Гласът му, макар и спокоен, бе слаб — лишен от обичайната заплашителност. Тя се почуди какво ли се бе случило. Беше си обещала повече никога да не проявява загриженост — никога повече да не бъде бавачка на насилника си — ала не можеше да изпълни обещанието си. Някъде в неговата тъмна и гневна душа бяха и нежните отблясъци от красивия млад учен, за когото се бе омъжила толкова отдавна, или поне така си казваше винаги. Напразната безкрайна надежда винаги се бе оказвала причина за сгромолясването й и тя с ужас установи, че надеждата бе още жива, все още нашепваше в ушите й глупави обещания, че този път нещата ще бъдат по-различни.

— Вивиан? Там ли си още?

Тя кимна, преди да осъзнае, че трябваше да го изрече, за да бъде чута.

— Да.

— Добре. Трябва да ти дам нещо много ценно и наистина искам да те видя. Аз… искам да направя известни компенсации, преди да е станало твърде късно.

„Твърде късно ли?“ — помисли си тя. Някъде в съзнанието й гласът на предпазливостта крещеше да не слуша, да не се поддава.