Читать «Изгубеният град» онлайн - страница 70

— Пушиш ли?

— Отказах ги преди много години. Защо?

— Права си била да се тревожиш. — Той й подаде фас от цигара. — Намерих цял куп във ваната. Някой те е чакал да се прибереш.

Тя потрепери.

— Защо си е тръгнал?

— Не знам, но имаш късмет. Кажи ми сега за Рено.

Разчистиха дивана и Скай му разказа за посещението си в сградата на университета.

— Луда ли съм, че правя връзка между тази бъркотия и претърсването на кабинета ми и убийството на Рено?

— Щеше да си луда, ако не правеше такава връзка. Липсва ли нещо?

Тя се огледа и поклати глава.

— Не мога да кажа.

Погледът й попадна върху телефонния секретар.

— Странно. Когато излязох от апартамента, имах две съобщения. Сега са четири.

— Едното е от мен. Обадих ти се, веднага щом пристигнах в Париж.

— Някой явно е прослушал последните две, защото лампичката не мига.

Остин натисна копчето за прослушване и чу собствения си глас, който казваше, че не е успял да се свърже с нея в кабинета й и ще се отбие през апартамента й. Натисна отново копчето. Този път беше Дарне: „Скай, Шарл се обажда. Чудех се дали си съгласна да взема шлема на вилата. Оказа се по-костелив орех, отколкото очаквах.“

— Мили боже! — Скай пребледня като восък. — Който и да ме е чакал, трябва да е чул съобщението.

— Кой е Шарл?

— Един приятел, търговец на редки оръжия и брони. Оставих му шлема да го разгледа. Чакай малко… — Тя изрови бележника си с адреси и телефони от една купчина и погледна на буквата „Д“. Страницата беше откъсната. Показа я на Остин. — Сега този тип е по следите на Дарне.

— Опитай се да го предупредиш.

Тя вдигна телефона, набра номер и изчака няколко секунди.

— Не отговаря. Какво да правим?

— Най-добре да се обадим в полицията.

Тя се намръщи.

— На Шарл няма да му хареса. Бизнесът му е на ръба на закона, а понякога и отвъд него. Никога няма да ми прости, ако полицията започне да души около него.

— Дори животът му да зависи от това?

— Той не вдигна телефона. Може просто да не е там. А ние да се тревожим излишно.

Остин не беше такъв оптимист, но не искаше да губи ценно време в безполезни спорове.

— Далеч ли е този магазин?

— На десния бряг, десет минути с такси.

— Колата ми е долу. Ще стигнем за пет.

Двамата се втурнаха по стълбите.

Витрината на антикварния магазин беше тъмна, а вратата — заключена. Скай извади един от малкото ключове, които Дарне бе дал на външни хора, и отвори. Изпод завесите струеше светлина.

Остин предпазливо ги дръпна. Пред очите му се разкри гротескна сцена, напомняща на музей на восъчни фигури. Възрастен мъж с побеляла коса бе коленичил пред дървен контейнер, като осъден, положил глава на дръвника. Косата му беше разрошена, ръцете и краката — вързани, а устата му — залепена с тиксо.

До него като екзекутор стоеше едър мъж, подпрян на дълъг широк двуръчен меч, с черна маска на лицето. Той вдигна очи към Остин. Свали маската, хвърли я настрани и вдигна меча над главата на Дарне. Светлината проблесна зловещо по острието.

— Моля ви, останете — каза той с удивително висок глас като за ръста си. — Ако си тръгнете, приятелят ви просто ще изгуби главата си.