Читать «Изгубеният град» онлайн - страница 68

— Рено?! Разбира се! Той беше ръководителят на катедрата ми. Казвате, че е мъртъв?

Дюбоа кимна.

— Застрелян от неизвестен нападател. Кога за последен път видяхте мосю Рено?

— Когато дойдох на работа около девет сутринта. Засякохме се в асансьора. Моят кабинет е под неговия. Казахме си „добро утро“ и всеки продължи по пътя си.

Скай се надяваше лекото премълчаване на истината да не си проличи по лицето й. Всъщност, когато сутринта поздрави Рено, той просто я изгледа ядно, без да отговори.

— Имате ли представа кой би искал да нарани мосю Рено?

Тя се поколеба. Предположи, че изражението на инспектора, напомнящо на басет, е само маска, предразполагаща заподозрените към необмислени уличаващи твърдения. Ако беше разговарял и с други служители, най-вероятно беше научил, че всъщност цялата катедра мрази Рено. Кажеше ли нещо различно, той щеше да се запита защо лъже.

— Мосю Рено беше противоречива фигура в катедрата — отговори тя след малко. — Мнозина не одобряваха начина, по който я управляваше.

— А вие, мадмоазел? Вие одобрявахте ли?

— Аз бях една от тези, които смятаха, че не е подходящ за поста.

Лейтенантът се усмихна за първи път.

— Много дипломатичен отговор, мадмоазел. Може ли да попитам къде сте били по време на отсъствието си от сградата?

Скай му даде името на Дарне и адреса на антикварния магазин, както и домашния си адрес, които той старателно записа, уверявайки я, че това е рутинна процедура. След това слезе от колата, задържа вратата и й подаде визитната си картичка.

— Благодаря ви, мадмоазел Лабел. Моля ви, обадете ми се, ако се сетите за нещо във връзка със случая.

— Да, разбира се. Искам да ви помоля за услуга, лейтенант. Може ли да се кача до кабинета си на втория етаж?

Той помисли за момент.

— Да, но нека ви придружи някой от хората ми.

Инспектор Дюбоа повика полицая, който пръв спря Скай, и му нареди да я преведе през кордона. На местопрестъплението като че ли се беше събрала цялата полиция на Париж. Рено беше негодник, но беше известна личност в университета и убийството му със сигурност щеше да предизвика сензация.

Вътре в сградата работеха още полицаи и техници. Служителите от съдебна медицина сваляха отпечатъци, фотографите бързаха насам-натам и щракаха с апаратите си. Скай се насочи към кабинета си на втория етаж, следвана от полицая. Влезе вътре и се огледа. Въпреки че всичките й мебели и книжа си бяха на мястото, тя изпита странното чувство, че нещо не е наред.

Огледа стаята и се приближи до бюрото. Беше изключително педантична по отношение на работата си. Преди да излезе, беше подредила справочниците, статиите и папките си с точност до милиметър. Сега краищата им бяха омачкани, сякаш някой набързо ги беше прелиствал.

Някой беше пипал бюрото й!

— Мадмоазел?

Полицаят я гледаше странно и тя осъзна, че стои, вперила празен поглед пред себе си. Кимна, отвори чекмеджето и извади една папка. Пъхна я под ръка, без да погледне какво има в нея.

— Готова съм — каза тя с насилена усмивка.

Овладя желанието си да избяга от кабинета и се постара да върви с нормалната си походка, но краката й бяха като от олово. Спокойната й външност не издаваше ускорения пулс, който отекваше чак в ушите й.