Читать «Изгубеният град» онлайн - страница 67

— Защо?

— Фошар не са просто богати. — Той замълча, опитвайки се да подбере правилната дума. — Говори се, че имали минало.

Преди Остин да успее да попита какво трябва да означава това, таксито пристигна, двамата се сбогуваха и той потегли към гарата. Размишляваше за предупреждението на Гросе. Явно французинът намекваше, че прочутото семейство крие не един скелет в гардероба си. Но същото може да се каже за коя да е богата фамилия по света. Състоянията, с които се строяха великолепни палати и се градеше положение в обществото, често идваха от робски труд, търговия с наркотици, контрабанда или организирана престъпност.

Тъй като за момента не можеше да научи нищо повече, мислите на Остин се насочиха към срещата със Скай. Думите на Гросе обаче продължаваха да кънтят в съзнанието му като звън на далечна камбана:

„Говори се, че имали минало.“

9

Кабинетът на Скай се намираше в научноизследователския център на Сорбоната — впечатляващо здание от стъкло и бетон с дизайн, повлиян от Льо Корбюзие. Центърът се намираше близо до Пантеона, притиснат от няколко сгради в стил ар нуво. Обикновено улицата беше спокойна, като изключим шума от преминаващите студенти, които я използваха, за да си съкратят пътя. Но сега, щом зави зад ъгъла, Скай с изненада видя два полицейски автомобила, които блокираха малката уличка. Пред сградата имаше спрени и други служебни коли, а около входа се суетяха униформени полицаи.

Внушителен полицай, който явно отговаряше за ограничения достъп, вдигна ръка, за да я спре.

— Съжалявам, мадмоазел, не можете да минете от тук.

— Какво се е случило, мосю?

— Нещастен случай.

— Какъв нещастен случай?

— Не знам, мадмоазел — вдигна рамене той.

Скай извади университетския си пропуск и го размаха под носа му.

— Аз работя тук. Искам да знам какво става и дали ме засяга.

Полицаят погледна снимката и лицето й, после каза:

— По-добре говорете с инспектора. — Той я отведе при мъж в цивилни дрехи, който стоеше до една от полицейските коли, и разговаряше с двама униформени.

— Тази жена казва, че работи в сградата — обясни полицаят на инспектора, трътлест мъж на средна възраст с умореното изражение на човек, видял твърде много от грозната страна на живота.

Той погледна внимателно пропуска й със зачервените си, подпухнали очи и й го върна, като си отбеляза името и адреса й в бележника си.

— Казвам се Дюбоа. Елате, ако обичате. — Той отвори вратата на полицейската кола, направи й знак да седне на задната седалка и се настани до нея. — Кога за последен път сте били в сградата, мадмоазел?

Тя си погледна часовника.

— Преди два-три часа или малко повече.

— Къде бяхте междувременно?

— Аз съм археолог. Занесох един артефакт на специалист по антиките, за да го огледа. След това се отбих в апартамента си да подремна.

Инспекторът си отбеляза нещо.

— Докато бяхте в сградата, забелязахте ли някого или нещо, което да ви направи особено впечатление?

— Не. Всичко си беше както обикновено. Бихте ли ми казали какво е станало?

— Имало е стрелба. Убит е човек. Познавахте ли мосю Рено?