Читать «Изгубеният град» онлайн - страница 62

Беше изморена. Легна на дивана с модно списание в ръка, надявайки се да си почине, преди да се върне в кабинета. След няколко минути списанието падна от ръцете й и тя потъна в дълбок сън.

Нямаше да спи толкова спокойно, ако знаеше какво й готви Огюст Рено. Той седеше в кабинета си, обзет от опасна ярост, свел глава над бюрото си и допълващ списък с оплаквания срещу Скай Лабел. Ръката му се оправяше, но гордостта му бе смъртно ранена.

Цялата му воля за мъст бе съсредоточена върху невинната жена. Беше готов да дръпне всички политически конци, с които разполагаше, да се обади на всички, които му дължаха някаква услуга, за да съсипе кариерата й, както и тази на всеки, който проявеше дори най-лека дружелюбност към нея. Тя го унижи пред други хора и се отнесе пренебрежително към авторитета му. Не обърна внимание на нареждането му да остави шлема. Ако зависеше от него, би я изхвърлил от Сорбоната веднага. О, щеше да види тази жена! Щеше да го моли за милост! Представяше си се като Създателя в една от онези ренесансови картини, в които Бог пропъжда Адам и Ева от Райската градина.

Тази сутрин срещна Скай в асансьора. Тя му каза „добро утро“ и му се усмихна, с което само разпали гнева му още повече. Успя да се овладее, но сега го изливаше в списъка с жалби. Тъкмо твореше подробно описание на ниския й морал, когато чу шумолене пред бюрото си. Реши, че е асистентът му.

Без да вдига поглед от листа, каза:

— Да?

Понеже не получи отговор, той вдигна очи и замръзна. В стола пред него седеше едрият мъж с бледо лице, който го нападна под ледника.

Рено беше свикнал да оцелява. Престори се, че не познава госта си.

— С какво мога да ви помогна? — прокашля се той.

— Не ме ли познавате?

— Не мисля. Имате работа с университета ли?

— Не, имам работа с вас.

Сърцето на Рено се сви.

— Убеден съм, че грешите.

— Даваха ви по телевизията — каза мъжът.

Още преди да се върне в Париж, Рено се беше обадил на любим свой телевизионен репортер. Даде интервю, в което си присвояваше откритието на Ледения човек, както и успеха на спасителната операция.

— Да, гледахте ли интервюто?

— Казахте на репортера, че вие сте открили предметите под ледника. Единият беше сейфът. Какви са били другите предмети?

— Имаше само още един шлем. Очевидно доста стар.

— Къде е този шлем сега?

— Мислех, че е останал в пещерата. Но се оказа, че една жена го е изнесла от там.

— Коя е тази жена?

В ума на Рено проблесна коварна мисъл. Може би този кретен щеше да го остави на мира, ако има по-изкусителна жертва. Щеше да се отърве едновременно и от него, и от Скай.

— Казва се Скай Лабел. Археолог е. Искате ли името и телефона й? — Той се пресегна да вземе указателя на факултета и го разгърна. — Кабинетът й е точно под моя. Вътрешният й номер е 26. Каквото и да направите с нея, аз няма да възразя. — Трудно прикриваше радостта си. Какво ли не би дал да види физиономията й, когато този откачалник се появи на прага й!