Читать «Изгубеният град» онлайн - страница 39

— Не знам дали са минойци — отвърна Скай, чудейки се как да го успокои. — Може и да греша.

Той тъжно поклати глава.

Телевизионният репортер, който внимателно слушаше разговора им, се намеси:

— Разбирам, че се чувствате зле, но я се поставете на мое място. Успях да заснема и тялото, и как онзи удари французина с пистолета.

Другият репортер потупа диктофона си.

— Да, и аз записах всичко на касета.

Ролинс гледаше противопожарния шланг, който се виеше покрай нозете им.

— Чудя се дали можем да използваме водата, за да разтопим тунел през ледника.

Търстън, който седеше от другата му страна, се засмя и каза:

— Изчислих го — ще ни отнеме три месеца упорит труд.

— Ама с уикендите и официалните празници ли? — попита сериозно Ролинс.

Всички се засмяха, с изключение на Рено.

Чувството за хумор на Ролинс подсети Скай за Остин. Преди колко време напусна кораба? Погледна часовника си и видя, че са минали едва няколко часа. Нямаше търпение да излязат заедно. Беше очарована от грубия му профил, от изсветлялата, почти бяла коса, но не ставаше дума просто за физическо привличане. Той беше интересен човек, пълен с контрасти. Имаше свежо чувство за хумор и можеше да бъде добър и топъл, но зад блясъка на очите му бе доловила диамантена твърдост. И тези великолепни рамене. Няма да се изненада, ако се окаже, че може да върви по дъното на морето.

Погледна към Рено, който се намираше точно на противоположния край в спектъра на привлекателността. Той седеше в другия край на тунела и се грижеше за отеклата си ръка. Скай се намръщи, мислейки си, че най-лошото в цялата работа е, че е затворена с хлебарка като Рено. Тази мисъл я потисна, затова стана и се приближи до стълбите, които водеха надолу към главния тунел. Никакъв шанс! Потисна се още повече. Чудейки се как да се разсее, тя прегази през локвите и се качи по стълбата до ледената пещера.

Ледникът вече започваше да си връща изгубените територии. Бяха се образували нови ледени висулки. Ледът се бе удебелил и тялото не се виждаше. Шлемът още си беше в контейнера. Тя го взе и го разгледа на светлината. Видя сложните, изящно гравирани знаци. Майсторска работа! Стори й се обаче, че тези знаци не са просто декоративни. В тях имаше някакъв ритъм, все едно разказваха нещо. Имаше чувството, че в метала пулсира собствен живот. Наложи се да овладее мислите си. Явно поради липсата на кислород започваше да си въобразява разни неща. Само да имаше повече време, със сигурност щеше да го разгадае. А Рено да върви по дяволите!

Тя взе шлема и се отправи към тунела. Кратката разходка и липсата на кислород я изтощи. Намери си място до стената, сложи шлема до себе си и приседна. Другите мълчаха. Виждаше само гърдите им, които се повдигаха, за да вдишат анорексичния въздух. Осъзна, че и тя прави същото — диша като риба на сухо, без да изпълва дробовете си. Брадичката й се отпусна и тя се унесе.

Когато се събуди, лампите бяха угаснали. Е, значи все пак ще си умрем в тъмнина, каза си тя. Опита се да извика на другите, да им каже сбогом, но нямаше сили. Отново се унесе.