Читать «Изгубеният град» онлайн - страница 29

— Само през трупа ми.

— И това е вариант — отвърна мъжът, без да повишава глас.

Бръкна в якето си, извади пистолет и удари силно с дръжката кокалчетата на Рено. Развеселената физиономия на французина се смени с изражение на изненада и болка. Той падна на колене, стискайки премазаните си пръсти.

Мъжът улови кутията, преди да падне на земята, обърна се и се отдалечи по тунела, размахвайки пистолета срещу репортерите, които заотстъпваха с препъване назад.

— Спрете го! — изохка Рено.

— Защо не използвате телефона? — предложи един от репортерите.

Търстън грабна слушалката от стената.

— Няма връзка — каза той навъсено, — кабелите са прекъснати. Пък и бездруго всички сме тук. Ще излезем навън да повикаме помощ.

Двамата с Льоблан помогнаха на Рено да се изправи. Превързаха ръката му с комплекта от лабораторията, докато репортерите спекулираха за самоличността на високия мъж. Никой не го познаваше. Просто се беше появил с изискваните документи и се бе качил в хидроплана, който ги остави в края на езерото. От там ги взе Льоблан.

Льоблан и Скай заявиха, че тръгват с Търстън. Репортерите решиха да останат вътре, след като Търстън предупреди, че не е изключено въоръженият да ги причаква в тунела. Вървяха бързо няколко минути, осветявайки тъмнината с челниците си. После предпазливо забавиха крачка, опасявайки се онзи да не изскочи от мрака. Ослушваха се за стъпки, но чуваха само капещата вода от стените и тавана.

Изведнъж някъде отпред се разнесе глуха експлозия и земята се разтърси. От тунела изригна горещ въздух. Тримата паднаха на пода, опитвайки се да заровят глава в мократа земя, докато вълната отмине.

Когато им се стори, че вече са в безопасност, станаха и изтриха лицата си. Ушите им звъняха и трябваше да крещят, за да се чуят.

— Какво беше това? — попита Льоблан.

— Да видим — рече Търстън и тръгна напред, страхувайки се от най-лошото.

— Чакайте! — спря го Скай.

— Какво има?

— Вижте в краката си.

Светлините от челниците им се отразиха от нещо искрящо, което се движеше по пода на тунела.

— Вода!

Потокът бързо прииждаше.

Тримата се обърнаха и побягнаха навътре в тунела, а вълните заливаха нозете им.

Остин гледаше през бинокъла. Скай се качи в някаква кола, която тръгна нагоре по склона към едната страна на ледника и изчезна зад дърветата. Все едно земята я погълна. Остин се наведе през перилата на кораба и погледът му бе привлечен от Ла Ланг дю Дормьор. С грапавата си повърхност и тъмни зъбери от двете страни ледникът приличаше на пейзаж от Плутон. По леда блестяха слънчеви лъчи, но не успяваха да омекотят студените вълни, които се надигаха от повърхността му и се носеха по огледалното езеро.

Мислейки си за теорията на Скай, че керваните по Кехлибарения път са минавали покрай езерото, той се опита да се постави на мястото на древните пътешественици и се зачуди как ли са възприемали огромния глетчер. Най-вероятно за тях той е бил творение на боговете, които е трябвало да бъдат умилостивени. Може би подводната гробница е имала нещо общо с ледника. Нямаше търпение да я проучат. Лесно можеше да слезе сам долу, но Скай никога нямаше да му прости. При това с право.