Читать «Изгубеният град» онлайн - страница 25

— Все едно сме в мокър ботуш.

— Е, не е „Шанз-Елизе“, но пък и трафикът е по-малко.

Скай беше поразена от инженерното постижение и засипваше Льоблан с най-различни въпроси. Накрая стигнаха до квадратна бетонна плоча със стоманена врата на стената на тунела.

— Накъде води тази врата?

— Към друг тунел, който се свързва с водноелектрическата система. Когато в началото на годината потокът е по-слаб, можем да отворим вратата, да го прекосим и да навлезем по-дълбоко в системата. Но по това време нивото на водата се покачва и държим вратата затворена.

— Тоест от тук може да се стигне до електроцентралата?

— Има тунели през цялата планина и под ледената шапка, но само сухите са достъпни. Другите пренасят вода до централата. Под ледника тече река, която понякога е доста силна. Обикновено не оставаме толкова до късно през сезона. Водата от топенето тече по естествените пукнатини между леда и скалата, създава джобове и забавя проучванията ни. Но тази пролет работата ни отне повече време, отколкото очаквахме.

— А откъде се взима въздухът тук долу?

— Ако продължим покрай лабораторията и още един километър под ледника, ще стигнем до голям отвор в далечния край на леда. През него бяха вкарани фургоните за лабораторията и екипа, а след това го оставихме отворен като вход към мина. От там идва въздух.

Скай потръпна от влажния студ.

— Възхищавам се на решителността ви. Това не е най-приятното работно място.

Дълбокият смях на Льоблан отекна в тунела.

— Безкрайно неприятно, отегчително и постоянно си мокър до кости. По време на триседмичните си престои тук от време на време излизаме на слънце, но връщането в пещерата е много потискащо, затова гледаме да стоим повече в лабораторията — тя е суха и добре осветена. Оборудвана е с компютри, вакуумни помпи за филтриране на седименти, дори хладилна стая, в която да работим върху ледените проби, без да ги стопяваме. След осемнайсет часа работа просто си взимаш душ и си лягаш, така че времето минава бързо. Ето че почти стигнахме.

Също като жилищните фургони, и тези на лабораторията бяха сгушени в ниша в стената. Когато Льоблан се приближи към най-близката врата, тя се отвори и отвътре излезе висок слаб човек. Видът на Рено отново запали тлеещия гняв у Скай. Той всъщност напомняше повече на богомолка, отколкото на хлебарка. Имаше триъгълно лице, широко в горната част и с остра брадичка. Носът му беше дълъг, а очите — малки и близко разположени. Оредялата му коса беше бледорижа.

Мъжът поздрави Скай с вяло, влажно ръкостискане, което я изпълни със същото отвращение, както при първата им среща.

— Добро утро, скъпа моя мадмоазел Лабел. Благодаря, че дойдохте в тази влажна, тъмна пещера.

— Няма защо, професор Рено. — Тя огледа неприветливата околност. — Вие вероятно се чувствате като у дома си.

Рено не обърна внимание на тънкия намек, че е изпълзял изпод някой камък, и прокара очи по добре сложеното тяло на Скай, сякаш виждаше през дрехите й.

— Винаги се чувствам така, когато вие сте наблизо — отговори той.

Скай потисна желанието си да му отвърне подобаващо.