Читать «Изгубеният град» онлайн - страница 24

Скай забеляза, че „Ситроенът“ се насочва към едната страна на леденото поле, и каза:

— Мислех, че отиваме към ледника.

— Не към, мадмоазел, а под. С колегите ми изучаваме движението на леда в една обсерватория на двеста и четирийсет метра под Льо Дормьор.

— Нямах представа! Разкажете ми повече.

Льоблан кимна и заразказва за работата си в обсерваторията. Скай слушаше внимателно, а научното й любопитство взе връх над раздразнението, че се наложи да напусне кораба.

— А с какво се занимавате вие в езерото? — поинтересува се Льоблан, когато приключи. — Излизаме си от пещерата един ден и — батискаф.

— Аз съм археолог от Сорбоната. От Националната агенция за морско и подводно дело бяха така добри да ми предоставят батискаф за проучването. Дойдохме по реката, която се влива в Ланг дю Дормьор. Надявам се да открия доказателства за древния търговски Кехлибарен път по дъното на езерото.

— Много интересно! Намерихте ли нещо?

— Да. Затова бързам да се върна към проекта си възможно най-скоро. Бихте ли ми казали за какво съм ви нужна толкова спешно?

— Намерихме едно тяло, замръзнало в леда.

— Тяло?

— Смятаме, че е труп на човек.

— Например Леден човек? — Тя си спомни мумифицираното тяло на ловец от неолита, открито няколко години по-рано в Алпите.

Льоблан поклати глава.

— Струва ни се, че този нещастник е от по-ново време. Отначало го взехме за алпинист, паднал в цепнатина.

— Какво ви накара да промените мнението си?

— Трябва сама да видите.

— Моля ви, не си играйте с мен, мосю Льоблан! — сопна се Скай. — Специалността ми са древни оръжия и брони, не трупове. Защо ме повикахте?

— Простете, мадмоазел. Мосю Рено ни помоли да не казваме нищо.

Скай зяпна от изненада.

— Рено? От държавната комисия по археология?

— Същият, мадмоазел. Пристигна няколко часа, след като уведомихме властите, и пое нещата в свои ръце. Познавате ли го?

— О, да, познавам го!

Тя се извини за острата си реакция и се облегна назад, скръстила ръце пред гърдите си. Много добре го познаваше даже.

Огюст Рено беше професор по антропология в Сорбоната. Прекарваше съвсем малко време със студентите, което беше добре дошло за тях, защото го презираха. За сметка на това посвещаваше енергията си на политиката. Беше си изградил свита от привърженици и благодарение на връзките си се беше издигнал до пост в държавната комисия по археология и с удоволствие демонстрираше, че в него е и хлябът, и ножът. Беше осуетил няколко от проектите на Скай, намеквайки, че може да ги задвижи, ако си легне с него. Скай беше отвърнала, че по-скоро ще спи с хлебарка.

Льоблан паркира „Ситроен“-а и поведе Скай към входа на тунела. Той се вмъкна вътре. След кратко колебание го последва и тя. Подаде й каска и челник и двамата поеха навътре. След пет минути стигнаха до жилищните фургони. Льоблан се обади по телефона в лабораторията, за да съобщи, че пристигат, и тръгнаха натам.

Стъпките им кънтяха в тунела. Скай се огледа и рече: