Читать «Изгубеният град» онлайн - страница 16

Търстън небрежно махна към „Ситроена“.

— Фифи е колата на Бърни.

— Какво лошо има да дам женско име на колата си? — престорено засегнат рече Льоблан. — Вярна ми е и се труди здраво. А и е красива по свой си начин.

— Аз нямам нищо против — съгласи се Ролинс и седна отзад. Наредиха кашоните на багажника на покрива. Другите се качиха отпред и Льоблан подкара към подножието от дясната страна на ледника. Докато колата се изкачваше по чакълестия път, хеликоптерът излетя, набра височина над езерото и изчезна зад хребета.

— Запознат ли сте с работата ни в субглациалната обсерватория, мосю Ролинс? — поинтересува се Льоблан.

— Наричайте ме Дийк. Прочетох материала. Знам, че установката ви е подобна на тази под ледника Свартисен в Норвегия.

— Точно така — включи се Търстън. — И двете лаборатории са разположени дълбоко под леда. Ние сме на около двеста и четирийсет метра. И на двете места водата от топящия се ледник се насочва към турбина, произвеждаща електричество. Инженерите прокопали един допълнителен тунел под ледника, където се помещава нашата обсерватория.

Колата навлезе в гора от ниски борове. Льоблан подкара по тесния път с привидно безразсъдно нехайство. Колелата се движеха на сантиметри от стръмната пропаст. С увеличаването на наклона двигателят започна да се задъхва.

— На Фифи вече й личат годинките — рече Търстън.

— Духът е важен — възрази Льоблан.

Колата продължи да пълзи като охлюв нагоре. Когато пътят свърши, слязоха от колата и Льоблан подаде на другите двама колани за рамене. Самият той също си сложи един. На тях закрепиха по един кашон.

— Съжалявам, че те натоварихме като шерп — извини се Търстън. — Докарахме достатъчно провизии за трите седмици, но сиренето и виното свършиха по-бързо, отколкото очаквахме, така че използвахме пристигането ти да се запасим с още.

— Няма проблем — успокои го Ролинс с добродушна усмивка и сръчно намести товара на раменете си. — Преди да стана мастилен плъх, работех като доставчик на провизии за хижите в Уайт Маунтин в Ню Хемпшир.

Льоблан ги поведе по една пътека, която се изкачваше на стотина метра през хилавите борове. Над линията на дърветата земята беше покрита само с камъни, а пътеката бе очертана с жълта маркировка. Тя скоро стана стръмна и гладка заради изгладените от хилядолетното въздействие на ледника скали. Стичащата се вода я правеше хлъзгава и коварна. От време на време пресичаха цепнатини, пълни с мокър сняг.

Несвикнал с височината, репортерът пъхтеше от напрежение. Когато най-сетне спряха до една почти вертикална стена от черен камък, той си отдъхна с облекчение. Бяха се изкачили почти шестстотин метра над езерото, което блестеше на лъчите на обедното слънце. Ледникът не се виждаше, скрит зад възвишението, но Ролинс усещаше студения полъх, сякаш някой е забравил отворен хладилник.

Търстън посочи един кръгъл бетонен отвор в основата на отвесната скала.

— Добре дошли в Ледения палат!

— Прилича повече на шахта от канализация — усмихна се Ролинс.

Търстън се засмя и се наведе, мушкайки глава в гофрирания метален тунел, широк около метър и половина в диаметър. Другите го последваха приведени с товарите на гръб. След стотина метра проходът свърши и пред тях се откри друг слабо осветен тунел. Лъскавите от влагата оранжеви стени от метаморфна скала бяха просечени от тъмни минерали.