Читать «Изгубеният град» онлайн - страница 15

Търстън се засмя.

— Прозрачно е като джин, но няма да намериш маслинка на дъното. Онази квадратна постройка, вградена в склона до езерото, е електроцентрала. Най-близкият град е от другата страна на планината.

Хеликоптерът премина над един широк, здрав на вид съд, закотвен близо до брега. От палубата стърчаха кранове и стрели.

— Какво става там? — попита Ролинс.

— Някакъв археоложки проект — отговори Търстън, — вероятно са дошли по реката, която се оттича от езерото.

— Ще проверя по-късно. Може да измъкна повишение от редактора, ако се върна с две статии на цената на една. — Ролинс погледна огромното ледено петно между двата склона на планината. — Леле! Това трябва да е нашият ледник.

— Аха, Ланг дю Дормьор, „Езикът на Спящия“.

Хеликоптерът прелетя над ледената река, която течеше по широката долина към езерото. От двете страни ледникът беше обграден от назъбени, посипани със сняг черни камъни, оформящи заобления му край. Ръбовете на глетчера бяха назъбени на местата, на които ледът се срещаше с пукнатините в скалите. Ледът беше синкав и напукан по повърхността като пресъхналия език на изгубен златотърсач.

Ролинс се наведе, за да вижда по-добре.

— Спящият трябва да иде на лекар. Прилича ми на тежък случай на гингивит.

— И твоята метафора я бива — съгласи се Търстън. — Дръж се! Кацаме!

Хеликоптерът се спусна над ръба на ледника и пилотът бавно го завъртя за приземяване. След няколко секунди ските му докоснаха кафявата тревиста земя на няколкостотин метра от езерото.

Търстън помогна на пилота да разтоварят кашоните и посъветва Ролинс да раздвижи краката си. Репортерът се приближи до брега. Повърхността на езерото беше неземно спокойна. Без нито една вълничка, тя изглеждаше така, сякаш можеш да ходиш по нея. Ролинс хвърли един камък, за да се увери, че не е замръзнала.

Погледът му се насочи към кораба, закотвен на четиристотин метра от брега. Веднага разпозна характерното тюркоазено синьо на корпуса. Неведнъж бе срещал съдове с този цвят по време на командировките си. Дори без големите черни букви „НАМПД“, пак щеше да се досети, че принадлежи на Националната агенция за морско и подводно дело. Зачуди се какво правят тук, толкова далеч от океана.

Със сигурност има някаква необичайна история, но щеше да се наложи да почака. Търстън го викаше. Към хеликоптера сред облак прах се приближаваше очукан „Ситроен 2С“. Малкият автомобил спря до вертолета и от шофьорското място се показа мъж с вид на планински трол, сякаш някакво същество излизаше от безформено яйце. Беше нисък и мургав, с черна брада и дълга коса.

Мъжът стисна здраво ръката на Търстън.

— Много се радвам да ви видя отново, мосю професоре. А вие трябва да сте журналистът, мосю Ролинс. Аз съм Бернар Льоблан. Добре дошли.

— Благодаря, доктор Льоблан — отвърна Ролинс. — С нетърпение очаквах това пътуване. Нямам търпение да видя забележителната работа, която вършите тук.

— Елате тогава — покани ги Льоблан, като грабна големия му сак. — Фифи ни чака.

— Фифи ли? — Ролинс се огледа, сякаш очакваше да види танцьорка от „Фоли Берже“.