Читать «Изгубеният град» онлайн - страница 14

— Те са умни хора — потвърди Гюс, — знаеха, че ще се оглеждате за индивиди с гангстерски вид.

— Много хора допускат тази грешка — рече Ема с тъжна нотка в гласа. — Но пък затова има работа за нас, нали, Гюс? Е, пътуването в Гърция беше приятно, но всичко хубаво си има край.

Ангело слушаше разговора с озадачено изражение. Не осъзнаваше в каква опасност се намират.

— Извинете ни, но трябва да вървим — каза той и се пресегна да откачи въжето, преди Маклийн да успее да го спре.

Това бяха последните му думи.

Чу се глух пукот от пистолет със заглушител и в мрака проблесна ален огнен език. Ангело вдигна ръце към гърдите си и с гърлен звук падна във водата.

— Лош късмет е да застреляш монах, мила — рече Гюс на жена си.

— Не носеше расо — оправда се тя нацупено, — как да го позная?

Гласовете им бяха жестоки и насмешливи.

— Елате с нас, доктор Маклийн — каза Гюс, — чака ви кола, която ще ви отведе до самолета на компанията.

— Няма ли да ме убиете?

— О, не! — успокои го Ема, отново с гласа на невинна туристка. — За вас има други планове.

— Не разбирам.

— Ще разберете, съкровище, ще разберете.

3

Френските Алпи

Лекотоварният хеликоптер „Аероспатиал Алует“, който летеше през дълбоките алпийски долини, изглеждаше дребен като комар на фона на извисяващите се върхове. Когато наближиха един връх с три неравни зъбера, Ханк Търстън, седнал на предното пасажерско място, потупа по рамото мъжа до себе си и посочи върха.

— Това е Льо Дормьор — каза той, повишавайки глас, за да надвика пропелера, — „Спящият“. Профилът му приличал на лицето на човек, заспал по гръб.

Търстън беше професор по глациология в Щатския университет на Айова. Макар и четирийсетинагодишен, в него кипеше момчешки ентусиазъм. В Айова поддържаше лицето си гладко избръснато, а косата — добре подстригана, но след няколко дни полева работа заприличваше на хванат от гората. Носеше авиаторски очила, оставяше косата си да израсте толкова, че се появяваха сиви кичури, и се бръснеше рядко, така че лицето му често беше покрито от набола брада.

— Хубава метафора — отвърна спътникът му Дерек Ролинс. — Виждам челото, носа и брадичката. Напомня ми на Стареца от планината в Ню Хемпшир, преди да се разпадне, само че с хоризонтален каменен профил вместо вертикален.

Ролинс пишеше за списание „Аутсайд“. Беше малко под трийсетте и с откровено оптимистичния си дух и грижливо подстригана руса коса повече приличаше на професор от Търстън.

Кристалната чистота на въздуха създаваше илюзия за близост, сякаш планината беше на една ръка разстояние. След като заобиколи още няколко зъбера, хеликоптерът се измъкна от ленивата обиколка, прелетя над един остър хребет и се спусна в долина с форма на огромна купа с диаметър няколко километра. На дъното имаше почти идеално кръгло езеро. Макар да беше лято, по огледалната му повърхност се носеха ледени късове с размерите на леки коли.

— Ланг дю Дормьор — рече професорът. — Изкопано е от отдръпващ се глетчер през Ледниковия период, а сега се захранва от водите на ледниците.

— Това е най-голямото „Мартини на скалите“, което някога съм виждал.