Читать «Да яхнеш Змията» онлайн - страница 47
Стивън Канел
Сто юана беше цяло състояние. Два месеца работа във фабриката за коприна. Фу Хай имаше само около шейсет юана. Тези пари трябваше да му стигнат чак до Гуанджоу. Но тъй като бе уплашен, извади парите и ги даде на пазача, който бързо ги преброи.
— Това ли е всичко?
— Да — отговори Фу Хай.
Мъжът сгъна банкнотите и ги пъхна в джоба си. Приближи се до товарния вагон, извади ключ и отключи катинара, извади веригата и отвори вратата, за да може Фу Хай да влезе.
— Сега ще я заключа, защото преди влакът да потегли, проверяват вагоните. Но ще се върна и ще отключа.
Фу Хай се качи в товарния вагон. Беше убеден, че не може да вярва на този човек, но преди да успее да каже нещо, вратата се затвори и големият катинар изщрака.
Фу Хай се ядоса на себе си. Бе допуснал мъжът да вземе всичките му пари и да го заключи във вагона. Сега беше съвсем безпомощен. Пазачът можеше да повика милиция. Беше постъпил глупаво и необразованият грубиян го надхитри. Съдейки по акцента му, Фу Хай разбра, че човекът не е ходил на училище. Подобно на мнозина китайци, мъжът явно е бил принуден да работи, за да помага за издръжката на семейството си, преди да научи мандарински, както повеляваше Културната революция. Сигурно щеше да предаде Фу Хай на милицията. Щяха да го изпратят в трудов лагер. Щеше да умре там ей така, за нищо. Никога нямаше да отиде в Америка, нито да измъкне любимата си сестра от ужасната портиерска стая.
Той огледа вагона и видя, че е пълен с дървени сандъци с батерии. После седна на пода и се хвана за главата. Замисли се за семейството и за живота си като дете, преди баща му да бе обвинен като враг на революцията.
Спомни си деня, в който Червените войници за пръв път дойдоха в калиграфското ателие на баща му. Фу Хай беше шестгодишен. Те обвиниха Зан Уей Дон, че е пренебрегнал едно от „Четирите големи“, изисквани задължително от революцията. Това включваше свободно изразяване на мнението, открито споделяне на възгледите, участие в големи дебати и писане на лозунги. Червените войници казаха, че на един от лозунгите баща му не е написал името на председателя Мао с големи червени букви, както изискваше правителството. Зан Уей Дон заяви, че лозунгът не е писан от него. Опита се да им обясни, че никога не би нарушил правилата на революцията. След грубо блъскане и викове, заповядващи му да признае вината си, капитанът каза, че е решил да прояви снизходителност. Нямало да арестува Уей Дон. Вместо това той накара подчинените си да сложат ръцете му на дървената маса. Докато Фу Хай гледаше, червените войници удряха с дървените си палки ръцете на баща му. Уей Дон викаше и молеше за милост. Въпреки болката се опитваше да им каже, че е калиграф и ръцете му трябват, за да изхранва семейството си. Но те не му обърнаха внимание и го биха, докато той загуби съзнание.
Ръцете на баща му заздравяха, но станаха безполезни. Той вече не можеше да държи четката. Това беше началото на края на хубавия живот на семейство Зан в Пекин. Тяхната „купичка с ориз“ се счупи. Нямаха препитание. Оттогава всичко тръгна наопаки и лошият късмет неотлъчно преследваше Фу Хай.
