Читать «Да яхнеш Змията» онлайн - страница 184

Уили знаеше, че първата крачка към победата е това пътуване до летището. Те искаха да имат възможност за избор. Ако в случай на неуспех не възнамеряваха да го пуснат, щяха да го оставят в сградата в центъра на града.

Микробусът спря след трийсет минути. Той чу тих разговор, после отново потеглиха. Скоро спряха пак и задната врата се отвори. Зад младия униформен лейтенант от полицията, който надникна вътре, Уили видя опашката на частния си самолет „Фолкън“.

— Съжалявам, че там отзад е толкова горещо. Ще оставя двигателя запален, за да работи климатичната инсталация — каза лейтенантът на пазачите на Уили, после затвори вратата и я заключи.

Глупавия дракон бе извадил Умната маймуна от сигурна смърт в дълбините на морето и отново я бе занесъл на сушата. Полицаите скоро щяха да качат Уили на най-високия клон на дървото, където щеше да бъде в безопасност.

Времето минаваше. Онова, което бе започнало като юридически спор, се бе превърнало в кавга. Бяха се разделили на две групи. Фракцията „Да освободим Уили“ включваше кмета на Лос Анджелис, губернатора на Калифорния и шефа на полицията — все местни длъжностни лица. Според тях на всяка цена трябваше да се предотврати унищожението на летището от ядрена експлозия, дори и ако за това се наложеше да освободят Уили. Групата „Да задържим Уили“ се състоеше от представителите на федералните власти, които щяха да си заминат и да оставят на местните хора труповете и бъркотията.

Човекът от Федералната агенция за решаване на извънредни ситуации мълчеше. Седеше с наведена глава и работеше върху вероятните сценарии след ядрения взрив и гледаше картите за метеорологичните условия и ветровете.

— Аз поемам отговорността да го пуснем — заяви губернаторът. — Не ми пука какво мисли правителството. Качваме го на самолета и се отърваваме от него. Той е само един. А тук може да загинат стотици, дори хиляди хора. Кой знае още колко ще умрат от радиацията? По-късно ще го спипаме. Няма къде да се скрие.

— Откъде знаете, че няма къде да се скрие? — попита Сейнт Джон.

— Ще изчезне като дим. Не можел да се скрие, и още как.

— Качете Уо Лап Лин на самолета му и го разкарайте оттук — заповяда губернаторът на шефа на полицията.

Ледикър влезе в един от кабинетите, грабна телефона и започна да набира някакъв номер.

— Няма да позволя това — заяви Лу Фишър от Държавния департамент.

— И как ще го спрете? — попита губернаторът. — Аз командвам полицията и националната гвардия тук. Необходими са ви четирийсет и осем часа, за да ви разрешат да поемете контрол над гвардията. А вие не разполагате с толкова време.

— Така ли е, генерале? — попита Фишър. — Наистина ли са нужни четирийсет и осем часа?

Всички се обърнаха към Робърт Кларк, но генералът се бе измъкнал от залата преди три минути.

Вратата на микробуса на екипа по издирване и обезвреждане на ядрени оръжия се отвори и Уили излезе на слънчевата светлина. Той тръгна с подновено достойнство към частния си самолет, крачейки така, сякаш се разхождаше в неделя следобед в парка. Двамата му пилоти бяха германци, бивши летци на изтребители. Той винаги бе използвал германци за свои пилоти заради педантичността и самообладанието им. Качи се на борда на своя „Фолкън“ и те затвориха вратата. След няколко минути трите реактивни двигателя забръмчаха и самолетът започна да рулира по пистата, отдалечавайки се от сградата на летището. Пресякоха служебен път Е и завиха надясно по писта В. После пилотите увеличиха тягата и минаха покрай сервизните помещения, където се бяха събрали командосите от екипа по издирване и обезвреждане на ядрени оръжия, покрай четирите С-141 без опознавателни знаци и покрай панорамния ресторант, кацнал като гигантски бетонен паяк в средата на централния паркинг.