Читать «Да яхнеш Змията» онлайн - страница 175

— Защото гангстерите са били дрогирани — предположи Ал. — Кой знае защо са го направили? Вече непрекъснато стават такива неща. Просто така постъпват.

Уилър си наля още кафе и попита:

— Някой търси ли нелегалните имигранти?

— Претърсихме с хеликоптер мястото веднага щом мъглата се вдигна. В океана няма нищо.

— Хайде да отидем да проверим — предложи Уилър. — Чичо ми Алан има яхта, закотвена на пристанището. Ще му се обадя. Навремето яхтата беше на баща ми. Остави я на Алан, когато умря. Аз съм я карал. Знам къде е ключът.

— Защо? Какво бихме могли да намерим? — попита Ал Катсукура.

— Не знам. Вероятно нищо. Но откровено казано, предпочитам да спя на яхтата, отколкото на канапето в кабинета на Верба.

Оказа се, че не е лесно да се доберат до кея на Марина дел Рей. Националната гвардия вече бе евакуирала пристанището. Бяха издигнали барикади и млади мъже със строги лица спираха превозните средства и ги връщаха. Ал Катсукура попита защо евакуират хората.

— Изтичане на газ — отговори лейтенантът и това беше всичко.

Наложи се Ал и Таниша да му покажат полицейските си значки и да го заплашат с арест, за да го накарат да ги пусне да минат през барикадата. На всяка пресечка в Марина дел Рей имаше ченгета, които насочваха евакуираните. Цял час си пробиваха път до доковете на Палауан Уей.

Яхтата се казваше „Поток от пари“. Алан смяташе да я кръсти „Почивка от закона“, но после реши да не сменя името от уважение към скъпия си приятел.

Яхтата беше дълга шестнайсет метра. Уилър застана на капитанския мостик. Двата мотора бръмчаха. Ал и Таниша развързаха въжетата. Уилър изкара яхтата от кея и се отправи в открито море със скорост осем километра в час. Насочиха се към вълнолома, минаха покрай устието на Балуна Крийк и обозначенията на канала, после завиха наляво и поеха към мястото, където Ал бе видял празния кораб да се носи по вълните на прилива.

Мъглата се бе разсеяла и денят беше спокоен и хубав. Уилър и Таниша стояха на капитанския мостик, а Ал седеше навъсен на стол до главната каюта. Беше изпаднал в дълбока депресия заради неуспеха си да опази тримата детективи.

Приближиха се на около четиристотин метра от брега, точно срещу летището. На двеста метра над главите им изрева „Боинг 747“ на „Юнайтед Еърлайнс“. Реактивният самолет се устреми нагоре в безоблачното небе. Веднага щом се скри от погледа им, от успоредната писта излетя друг самолет.

— Мислех, че са затворили летището — каза Таниша.

— Наблюдавам го, откакто излязохме от канала на пристанището — рече Уилър. — Всички самолети излитат, никой не каца. Мисля, че авиокомпаниите се опитват да измъкнат оборудването си оттам.

Над главите им изрева още един самолет. Наклони се надясно и се насочи на изток.

Ал Катсукура стана от стола на долната палуба и се качи по стъпалата на капитанския мостик.

— Тук някъде ли беше „Хорнблоуър“? — попита Уилър.

— Откъде да знам? Нищо не се виждаше. Не чувах самолети, но мъглата беше толкова гъста, че вероятно са били спрели полетите.

Уилър взе бинокъла и отново огледа летището. По пистите се движеха маслиненозелени, покрити с брезент военни камиони. До хангарите на „Федерал Експрес“ бяха спрели четири военни С-141 без опознавателни знаци. Той се запита дали това са самолетите на екипа по издирване и обезвреждане на ядрени оръжия, долетели от Ню Мексико. Беше един и трийсет и пет. Дехавиланд бе казал, че са им необходими два часа, за да пристигнат. Между хангарите тичаха мъже в маслиненозелени униформи.