Читать «Да яхнеш Змията» онлайн - страница 145

Двамата се качиха на дървената веранда и Таниша намери ключ под празна, напукана саксия.

— Хитро скривалище — отбеляза Уилър.

— Ако в тази къща намериш нещо за крадене, това ще означава, че местните жители са ослепели.

Влязоха в тъмен коридор с тапицирани кресла и стари дървени мебели. Рапмузика тресеше прозорците в предната част на къщата. Тръгнаха към смеха и музиката и се озоваха в стая, където десет момчета и момичета пиеха алкохол и се кикотеха. В цигарения дим се долавяше силна миризма на марихуана.

— На какво прилича това, Лафранс, по дяволите? — попита Таниша.

Чернокожите младежи се обърнаха и я погледнаха така, сякаш беше космически пришелец.

— Полицайката — провлече високо мускулесто седемнайсетгодишно момче, после стана и се отдалечи от приятелите си.

Очите му бяха подпухнали от марихуаната и от бездействието. Таниша видя пликчетата с наркотик и парите на масичката за кафе зад него. Неколцина от младежите започнаха да събират пликчетата и парите и да ги тъпчат в кожените си якета или в джобовете на широките си панталони.

— Къде е Надин? — попита Таниша, гледайки гневно племенника си.

— Горе. Проснала се е на кревата както обикновено — отговори Лафранс, после наклони глава към приятелите си. — Това тук е нищо. Само се забавляваме.

— Още ли продаваш дрога, Лафранс? Мисля, че се бяхме разбрали по този въпрос, след като последния път беше в пандиза.

— Това е началният ми капитал — каза той и посочи парите на масата. — Спестяванията от работата ми.

Таниша знаеше, че той не работи. Лафранс се залюля, сякаш искаше да отстъпи назад от нея, но се страхуваше да не покаже слабост пред приятелите си.

— Коя е тази бяла мутра с теб? — попита той, за да смени темата на разговора.

— Един мой приятел.

— Какво ще му показваш тук на този гадняр?

Уилър разкопча златната верижка на часовника си „Ролекс“ и го пусна в левия си джоб.

— Това ти ли си, Брийзи? — попита Таниша, гледайки едно от момичетата, което едва ли имаше тринайсет години.

Брийзи беше доведена сестра на Лафранс. Седеше на канапето и пушеше цигара.

Таниша се вторачи гневно в племенника си.

— Искаш да направиш дори малката си сестра наркоманка, така ли? — Ядоса се и направи крачка към Лафранс, който отстъпи назад. — Трябва да те арестувам заради тази купчина кокаин и цигари с марихуана.

Грабна от масичката пликче с бял прах и го вдигна.

— Това не е кокаин. Ти продаваш хероин. Трябва да предам на полицията жалкия ти задник — добави тя.

— Защо си дошла? — повиши тон Лафранс. — По-добре се разкарай, защото няма да търпя бели шибаняци в къщата. Ще му видя сметката, ако се опиташ да ме изпееш на ченгетата.

Уилър направи крачка към него и тихо каза:

— Заповядай винаги когато се почувстваш скапан, дрисльо.

Лафранс погледна приятелите си. Трябваше да направи нещо. Не можеше да допусне да го предизвиква едно бяло копеле на средна възраст. Приятелите му го гледаха и спокойно чакаха.

Изведнъж Лафранс замахна към Уилър, който обаче очакваше удара. Не го биваше много с автоматите „Узи“ или с италианските пистолети, но все още имаше едно от най-добрите леви крошета в Бевърли Хилс. Докато Лафранс нанасяше удара, Уилър се дръпна встрани и сви колене. Юмрукът на нападателя мина покрай дясното му рамо. В същото време Уилър удари младежа в стомаха. Той политна назад, изкрещя, присви се от болка и се стовари върху масичката за кафе. Двамата се вторачиха гневно един в друг.