Читать «Храна за акули» онлайн - страница 202

— Не знам.

И наистина беше така.

Райън се върна в Лос Анджелис. Летището гъмжеше от репортери, които се блъскаха, ругаеха и тикаха под носа му микрофони, докато полицаите му проправяха път. До тротоара го чакаше кола.

Беше пристигнал като кандидат-президента, чиято кариера бе съсипал.

На следващата сутрин Райън слезе с товарния асансьор на хотел „Сенчъри Плаза“ и зачака във входа. Скоро наетата под наем кола, шофирана от служител на фирмата, спря до бордюра. Райън се качи и се скри под едно одеяло, а след две пресечки човекът му даде ключовете и се върна на работа.

Райън си бе уговорил среща с агентката на недвижими имоти на Линда в къщата в Бел Еър.

— Мога да почакам — усмихна му се дългокраката трийсет и пет годишна блондинка с тяло на инструкторка по фитнес.

— Не… Искам да го направя сега.

Той взе един стар куфар и сложи вътре някои неща, много по-ценни от старинните предмети, които украсяваха стаите.

Линда все още беше собственичка на къщата, но след развода рядко ходеше там. Пътуваше из Европа. Нещата, които Райън взе, нямаше да й липсват. Той отвори гардероба на Мат и се загледа в дрехите. Помириса ги и сякаш усети уханието на сина си.

Сърцето го заболя и очите му се напълниха със сълзи. Взе спортния екип и бейзболните шапки на Мат и внимателно ги сложи в куфара. Прибра и ръкавиците му. На стената висеше съчинението, което синът му бе написал с равния си почерк. Смяха се, когато го измисли преди четири години. Райън го откачи от стената и го прочете за последен път.

Защо да се притесняваш?

Има само две неща, за които трябва да се притесняваш — или си болен, или си здрав. Ако си здрав, няма за какво да се притесняваш. Ако си болен, има само две неща, за които трябва да се притесняваш — или ще живееш, или ще умреш. Ако живееш, няма за какво да се притесняваш. Ако умреш, има само две неща, за които трябва да се притесняваш — ще отидеш или в рая, или в ада. Ако отидеш в рая, няма за какво да се притесняваш. Но ако отидеш в ада, ще срещнеш толкова много стари приятели, че няма да имаш време да се притесняваш.

В същия миг Райън чу смях — или поне така му се стори. Дали това беше плод на въображението му, или Каз се присмиваше на противоречията в живота?

Райън взе и топката на Мат, после излезе в коридора и се вгледа в снимките на стената. Взираше се в тях за пръв път след смъртта на сина си. Мат и Линда се усмихваха под лъчите на хавайското слънце. Хората на снимките вече не му се струваха непознати. Ясно си спомняше онези мигове. Откачи една снимка. На нея Мат и Линда се смееха, защото котаракът им Джордж седеше до спящия Райън и ближеше косата му. Тази снимка му говореше много повече от останалите. Не знаеше защо. Прибра я в куфара при другите съкровища.

Продължи да се разхожда из стаите. Разглеждаше всичко и се сбогуваше. След два часа излезе от къщата. Остави двете си награди „Еми“ в кабинета.

Отиде с колата в къщата на плажа и се успокои, като видя, че там няма репортери. Влезе и застана на верандата. После седна на шезлонга и се заслуша в плисъка на вълните.