Читать «Триумфът на червилата» онлайн - страница 98

Да, той наистина се бе обадил. Виктори се приведе напред на масата, за да предотврати възможността някой да ги подслушва, и продължи да разказва на приятелките си. Обадил се е в седем и половина в събота сутринта. Дотогава тя вече почти била забравила за него. Знайно е, че на всеки в Ню Йорк от време на време се случва и по някоя абсурдна среща, та затова Виктори си казваше, че дори и някой ден случайно да се срещнат, всеки от двамата ще се прави, че не познава другия. Ала ето че Лин все още не бе готов да се откаже от тази битка.

— Ало? — изрече тя сънливо в телефонната слушалка, мислейки си, че в подобен безбожно ранен час може да е само Уенди.

— Държа да знаеш, че в момента губя потенциално двадесет хиляди долара, като ти се обаждам лично — избоботи от другата страна на жицата гласът на Лин.

За своя голяма изненада тя се разсмя и за още по-голямо изумление установи, че се радва да го чуе отново.

— Виж ти! — обади се накрая. — Значи дори и през уикендите продължаваш да правиш по пет хиляди долара на минута! Какво си ти? Да не би да си самата телефонна компания?

— Ха, ще им се! Че аз съм много по-богат от телефонната компания! — изкиска се той.

— Ще се постарая да запомня.

— Както и да е. Бъди уверена, че дори и ти да ме отхвърлиш, аз продължавам да се котирам добре! — отсече той. — Помниш ли онази кошмарна скулптура, която ме накара да купя? Просто исках да ти кажа, че се оказа напълно права. Продадох я на онзи музей в Чикаго за четиридесет бона. Та си казах, че в такъв случай заслужаваш двадесет хиляди долара от моето време. Което ти оставя — тук направи кратка пауза, очевидно за да си погледне часовника, — точно деветдесет и две секунди!

— Какво имаш предвид? — попита Виктори.

— Мачът между „Янките“ и „Ред Сокс“. Последен от Националните квалификации. Довечера. Точно в седем.

— Става.

Каза си, че този човек не би могъл да бъде чак толкова лош, щом не само държи отново да я изведе на среща, но и да се опита да промени поведението си.

Е, Лин Бенет винаги щеше да си остане кретен. Ала онази вечер, по време на бейзболния мач, се държа като сладък кретен. Когато Бъмпи пристигна, той вече я чакаше в колата, което означаваше, че е нямал нищо против да изгуби от ценното си време, за да отиде лично да я вземе. А после се върнаха през почти половин Манхатън, чак до хеликоптерната площадка на Източна Петдесет и четвърта улица.

— Наясно съм, че си много богат — бе изтъкнала Виктори, докато двамата вървяха към сребристия хеликоптер, очакващ ги върху понтоните на Ист Ривър. — Но не смяташ ли, че е малко прекалено да ходиш до Бронкс с хеликоптер?!

— Напълно си права — кимна той, докато й помагаше да се качи. — Само дето мачът е в Бостън.

— О! — бе единственото, което успя да каже Виктори.

И по обичайните причини, стари колкото мъжа и жената, от този момент нататък вечерта им се разви прекрасно.

13

„И какво да правя сега?“ — каза си Нико, докато слагаше ръкавиците си.

Остър, пронизващ вятър метеше цялото шесто авеню. Нико си пое дъх, погледна часовника си и видя, че е едва два и половина. Дъщеря й Катрина ще бъде в конюшните най-малко до четири следобед. Тренираше за едно конно състезание, организирано от Сеймор. Сигурно и самият Сеймор е вече там, заедно с другите майки, наблюдаващи ездата на децата си. Тази мистериозна любов към конете беше периметър, запазен само за бащата и дъщерята. Нико никога не я бе споделяла и те двамата отдавна бяха разбрали, че няма никакъв смисъл да я занимават. Още от малка не можеше да разбере съученичките си, любителки на конете, които идваха на училище с мръсна коса, целите вонящи на оборски тор. Катрина, разбира се, която ходеше на езда пет път седмично в конюшните в Челси Пиърс (срещу 250 долара на час), не миришеше на оборски тор. Всяка сутрин си вземаше душ, а веднъж седмично ходеше на фризьор и маникюрист в салона на „Бергдоф Гудманс“. Но когато двамата с баща й заговореха за коне, очите й автоматично светваха.