Читать «Триумфът на червилата» онлайн - страница 97

— Може ли сметката, ако обичате? — извика Лин и направи знак на управителя.

Виктори сгъна салфетката си с елегантен жест и се усмихна, когато зърна управителя как хуква към тях и хвърля притеснени погледи тук към нея, тук към нейния кавалер. Когато се озова до масата им, се поклони и промърмори:

— Сметката вече е оправена, господине.

— Така ли? И от кой?! — извиси глас Лин и се огледа яростно наоколо.

— Казва се „от кого“, скъпи — поправи го Виктори. — Дателен падеж.

— Въобще не ми пука дали е дателен или искателен! — отсече Лин. — Държа да знам кой ми е пипнал шибаната сметка!

Изражението на лицето му определено придоби заплашителен вид, като че ли се канеше всеки момент да ступа някого.

Управителят, който без съмнение бе свикнал да се справя с прищевките на влиятелните си клиенти, притисна длани, сведе глава и изрече тихо:

— От младата дама. Госпожица Форд.

— Кой?! — изуми се Лин и продължи да оглежда ресторанта, сякаш бе забравил, че вечеря именно с нея. Накрая му просветна. — О, ясно!

Виктори се усмихна и издиша. Най-сетне бе успяла да му затвори устата.

Мълчанието му продължи още няколко минути, докато се обличаха и слизаха по стълбите. Когато излязоха навън, той изсумтя:

— Нямаше нужда да го правиш, ако питаш мен!

— Аз не правя онова, от което има нужда. Правя само това, което искам! — сряза го Виктори.

— Тъкмо си мислех да те поканя за по едно питие преди лягане, но доколкото схващам, имаш други планове.

„Господи, този могъщ човек е голямо дете!“ — каза си тя. А на глас изрече:

— Не, нямам никакви други планове. Но наистина трябва да се прибирам. Лека нощ, Лин! — Подаде му ръка. — Беше ми много приятно да се запознаем.

— И на мен ми беше приятно — промърмори той и се отправи към колата си.

Застаналият до вратата на лимузината Бъмпи я изгледа невярващо.

Тя вдигна ръка и си спря такси. Да, сега вече беше научила всичко, което искаше да знае за този магнат. Вярно е, че имаше и няколко забавни момента с него, ала той в никакъв случай не можеше да се определи като джентълмен. Въобще не се сети да я изчака да си вземе такси, нито пък й благодари за вечерята. Вероятно се чувстваше твърде голям мъжкар, за да я изпрати, но дори и да беше така, истинският кавалер никога не забравя добрите си маниери.

„Толкова ли крехко е наистина егото му?“ — зачуди се тя. Нямаше никаква логика. В ранните години на своя бизнес Лин Бенет бе купувал компания след компания, за да може после безмилостно да ги разпокъса на парчета. Може да е било от чиста злоба. В този момент един тъничък гласец дълбоко в нея пошепна: „Играеш си с огъня!“

Ала в същия миг си спомни изражението му, когато й бе казал, че е мислел да я покани за по едно питие. За частица от секундата върху лицето му се бе изписало поражение — като че ли за сетен път си бе дал сметка, че в Ню Йорк е напълно безпредметно да каниш, когото и да било на лична среща и че няма никакъв смисъл да се опитваш. И този спомен я натъжи.

— Но той, разбира се, ти се е обадил повторно! — намеси се сега Нико. — Просто е нямал друг избор, нали?