Читать «Триумфът на червилата» онлайн - страница 226

— Но защо?! — възкликна Виктори. — Мъже като Сеймор са един на милион! Да, знам, че понякога е труден, но пък ти е много верен! Сеймор е човек с характер. А подобни мъже се срещат все по-рядко напоследък! Вземи например Шейн — никакъв характер, още от самото начало! — Направи пауза и се загледа някъде пред себе си. — Колкото и да се опитваш, не можеш да накараш един брак да заработи, ако е с мъж, на когото му липсва характер. Накрая всичко пропада. Но ето че ти си направила мъдър избор. Твоят брак работи. Не можеш да позволиш едно… едно чукане — при тази несвойствена за себе си дума Виктори се сви, като че ли й удариха шамар — да разруши нещо, което си градила толкова дълго!

Сега Нико въздъхна и обра последния остатък от белтъка от черупката на яйцето. Виктори бе права, разбира се. Сигурно точно това подсъзнателно я е накарало да сподели с нея — за да може приятелката й да я накара да престане. Самата тя си знаеше, че постъпва неправилно и че трябва да спре, но вече не беше толкова лесно да се измъкне от тази връзка.

Взе чашата и чинията си и ги отнесе в кухнята, като изплакна остатъците от яйцето под силна струя топла вода. Когато се увери, че чинията е чиста, Нико я постави в съдомиялната машина, след което пренареди останалите чинии по-равномерно и икономично. Кухнята им беше огромна — ресторантски тип, с огромни фурни и скари — и като цяло, подредена и чиста. Но сега, когато се огледа, Нико забеляза дълъг конец, стърчащ от една от скарите — вероятно останал от парцала на прислужницата. За момент си помисли да го остави — все пак беше само един конец! — но си знаеше, че ако го направи, ще си мисли за проклетия конец поне два часа. Конецът щеше да придобие невероятни размери и постепенно щеше да се изравни с всички останали проблеми, с които трябваше да се справя. Например с Майк Харнес. Знаеше, че не е здравословно да разсъждава по този начин, да се вманиачава за подобни дреболии, но не можеше да се промени. Хвана конеца, дръпна го и го изхвърли в кошчето. И в мига, в който конецът се настани върху една мръсна хартиена кърпа в боклука, тя веднага се почувства по-добре. Да, Виктори вероятно е права. Превръщаше се в невротичка. И затова имаше голям късмет да е омъжена за Сеймор, който геройски я понасяше. Почти никога не се оплакваше. Ако точно в този момент беше при нея в кухнята и я бе видял как се бори с някакъв си конец, щеше да се изсмее. При това не подло, а приятелски. Незнайно по каква причина, но двамата със Сеймор винаги се бяха харесвали. А в крайна сметка има ли нещо по-важно в един брак?! Харесването бе много по-важно от страстта.

Точно така! И след като достигна сама до този важен извод, Нико се качи на горния етаж, за да каже довиждане на дъщеря си.

Стаята на Катрина си беше неин личен оазис. Разполагаше дори със собствена баня — лукс, който малко деца могат да си представят. Странно е как са живели хората през шестдесетте и седемдесетте — цели семейства, споделящи само една баня! Когато беше малка, Нико не бе разполагала дори със собствена стая. Бе живяла заедно със сестра си, която беше две години по-малка от нея и която беше на седмото небе, когато Нико замина в колежа и най-сетне остави стаята на нейно разположение. Двете се обичаха, разбира се, но когато бяха малки, непрекъснато се караха. Всичките й познати на нейната възраст бяха израснали с някакъв проблем в семейството — било то пияни бащи, депресирани майки, ежедневен присмех, нещастни деца. В онези години за бащите беше нещо напълно нормално, прибирайки се вкъщи, да набият децата си със сваления от панталоните си колан. Тогава никой не уважаваше децата, не ги считаше за хора — или поне не по начина, по който се отнасяха към тях сега, — а съботите и неделите обикновено бяха пълни с какви ли не домашни задължения. Например тя трябваше да коси моравата и да събира вестниците, а когато поизрасна, беше първото момиче в квартала, което разнасяше сутрешните вестници — нещо, което бе за предпочитане пред гледането на съседските бебета. Не че детството й беше много лошо, но сега никой родител на нейната възраст не би искал то да се повтори и затова държеше да осигури на децата си нещо по-добро — да се чувстват много по-обичани, много по-желани и много по-ценени, за разлика от начина, по който техните родители се бяха отнасяли към тях. Когато се замислеше за детството си, най-ярко си спомняше безкрайната литания от оплаквания на родителите от децата им, за това колко били лоши и как нямало да постигнат нищо в този живот. В резултат на това бе израснало цяло поколение възрастни без никакво себеуважение — например като сестра й, която живееше в малко провинциално градче, бе откачила на тема християнство и работеше като сервитьорка в местната пицария (и в момента водеше трети съпруг — някакъв бояджия), а на другата крайност бяха вманиачените на тема кариера, като нея самата. Решени на всяка цена да избегнат нещастието, като непрекъснато постигат нещо. Е, вероятно това не бе най-доброто разрешение на проблема, особено ако в крайна сметка не успееха да постигнат нищо. Но ако човек се трудеше достатъчно много и достатъчно добре, обикновено успяваше. А на някакъв етап от живота си си даваше сметка, че идеално разрешение няма и че най-важното е просто да оползотвориш добре времето, по възможност с нещо, което ти доставя удоволствие.