Читать «Къщата на Звяра» онлайн - страница 12
Ричард Леймън
Кожата й почувства студения вятър.
Когато свърши, Дона се изкачи по насипа до пътя. Аксел, който продължаваше да седи върху покрива на кабината, изглежда не я забеляза.
— Аксел?
Ръцете му трепнаха. Той я погледна и се усмихна.
— Дона — каза той.
— Мъглата се е вдигнала. Дали можем да тръгваме вече?
Без да каже нито дума, той скочи на земята. Когато стигна асфалтовото платно, левият му крак хлътна в някаква дупка, но той успя да запази равновесие.
— Какво става? — извика им Санди.
— Тръгваме.
Тримата разтовариха маверика и прехвърлиха куфарите в ремаркето на камионетката. След това се качиха в кабината. Дона седна между Аксел и дъщеря си.
— Запомни къде оставяме колата — каза тя на Санди.
— Ще се върнем ли за нея?
— Разбира се.
Аксел изкара камионетката на шосето. Усмихна се на Дона. Тя отвърна на усмивката.
— Миришеш хубаво — подхвърли той.
— Благодаря.
След това млъкна. По радиото Джини Райли пееше „Долината на арфите“. Дона заспа преди края на песента. Когато отвори очи, видя, че светлините на фаровете осветяват завоите по пътя и пак ги затвори. Събуди се отново, когато Аксел започна да припява на радиото с плътния си нисък глас, но пак се унесе в сън. Събуди я потупване по крака.
Беше ръката на Аксел.
— Пристигнахме — каза той.
Фаровете осветиха метална табела, на която пишеше: „ДОБРЕ ДОШЛИ В МАЛКАСА ПОЙНТ, население 400 жит. Карайте внимателно.“
През железните решетки на оградата Дона видя тъмна викторианска къща — странна смесица от издадени прозорци, кули и балкони. В единия край покрива се издигаше във формата на конус. Той стърчеше в мрака.
— Кой живее тук? — попита тя шепнешком.
— Това е домът на Звяра — каза Аксел.
— Искаш да кажеш „Къщата на Звяра“?
Аксел потвърди с глава.
— Където бяха станали онези убийства?
— Те бяха пълни тъпанари.
— Кои?
— Те влязоха през нощта.
Той намали скоростта.
— Какво правиш…?
Сви в ляво по непавиран път, който водеше право срещу будката за билети на „Къщата на Звяра“. Пред тях, може би на около петдесет метра нагоре по пътя, се очертаваше силуета на двуетажна тухлена къща с гараж.
— Пристигнахме — каза Аксел.
— Какво е това?
— Това е моят дом. Тук сме на сигурно място.
— Мамо? — гласът на Санди приличаше на отчаян стон.
Дона взе ръката на детето. Дланта й беше изпотена.
— Мястото е сигурно — повтори Аксел.
— Няма никакви прозорци. Нито един.
— Да, къщата е без прозорци. Мястото е сигурно.
— Ние няма да влезем вътре, Аксел.
5
— Не можем ли да пренощуваме някъде другаде? — попита Дона.
— Не.
— Няма ли къде?
— Искам да останете с мене.
— Ние няма да останем тук. Не и в тази къща.
— Там е майка ми.
— Въпросът не е в това. Просто ни заведи другаде. Наоколо трябва да има някакъв мотел или нещо подобно.
— Ти ми се сърдиш — каза той.
— Не, не ти се сърдя. Просто ни заведи на друго място, където можем да останем до сутринта.
Аксел обърна камионетката и потегли през улиците на административната част на Малкаса Пойнт. В северните покрайнини на градчето минаха край бензиностанция „Шеврон“. Беше затворена. Няколкостотин метра след това, Аксел спря на осветения паркинг на мотела „Уелкъм Ин“. Високо над главите им проблясваше неонова табела „Свободни легла“.
