Читать «Къщата на Звяра» онлайн - страница 10

Трябва да си обръсне корема, помисли си тя.

Погледна го отново. Пак не можа да забележи никакво движение.

Сивите му панталони се бяха смъкнали до таза и разкриваха ластика на долното бельо. Беше обут в широки долни гащи. На райета. Дона погледна към краката му. Маратонките бяха мръсни и закрепени със скоч.

— Санди?

— Ммм.

— Стой Вътре.

— Какво правиш? — гласът на детето беше изпълнен със страх.

— Излизам за секунда.

— Недей!

— Нищо не може да ни направи, миличка.

— Моля те!

— Мисля, че е умрял.

Тя отвори колата и слезе внимателно. Заключи вратата. Провери я. Като се държеше за колата, за да пази равновесие, тя слезе по насипа. Застана над мъжа. Той не помръдна. Закопча якето си и клекна до него.

— Хей — каза тя. Разтърси рамото му. — Хей, добре ли си?

Тя постави длан на гърдите му, почувства как се движат нагоре-надолу, усети лекото туптене на сърцето му.

— Събуди се! Искам да ти помогна. Ранен ли си?

В нарастващата тъмнина Дона не забеляза движението му. Изведнъж ръката в ръкавица я сграбчи за китката.

4

Дона извика стреснато и се опита да се измъкне. Не можа да се освободи от здравата хватка на мъжа.

Той отвори очи.

— Пусни ме. Моля те.

— Боли — каза той.

Стисна я още по-здраво. Беше я хванал някак си странно. Дона погледна надолу и видя, че той я държи само с два пръста и палеца на дясната си ръка. Другите два пръста на ръкавицата стърчаха изправени. У нея се надигна леко отвращение, когато разбра, че най-вероятно тези пръсти липсват.

— Съжалявам, че те боли — каза Дона, — но сега ти ми причиняваш болка.

— Ще избягаш.

— Няма. Обещавам.

Той леко отпусна ръката й.

— Не исках да ти направя нищо лошо — каза той. Звучеше като че ли ще заплаче всеки момент. — Просто исках да вляза в колата. Не трябваше да ме нараняваш.

— Уплаших се.

— Исках само да вляза.

— Къде те боли?

— Тук — той посочи задната част на главата си.

— Не виждам нищо.

Пъшкайки, той се преобърна. На мястото, където беше лежала главата му, Дона различи камък. Въпреки че нощта беше тъмна и тя не можеше да бъде абсолютно сигурна, но като че ли нямаше кръв. Тя докосна главата му, опипа мекото окосмяване на четината и напипа цицина. След това разгледа пръстите си. Потърка ги един в друг. Нямаше никаква кръв.

— Казвам се Аксел — каза мъжът. — Аксел Куч.

— Аз съм Дона. Мисля, че ударът не е опасен.

— Даа-нъ.

— Да.

— Дона.

— Аксел.

Той се повдигна на ръце и колене. Обърна лице към нея.

— Само исках да вляза в колата.

— Всичко е наред, Аксел.

— Трябва ли да си вървя сега?

— Не.

— Мога ли да остана?

— Може би заедно ще се махнем оттук. Ще ни закараш ли да потърсим помощ?

— Аз карам добре.

Дона му помогна да се изправи.

— Защо не изчакаме да се вдигне мъглата и тогава да тръгнем.

— У дома.

— В твоя дом?

Той кимна с глава.

— Там е сигурно.

— Къде живееш?

— В Малкаса Пойнт.

— Това наблизо ли е?

— Ще отидем там.

— Къде се намира това, Аксел?

Той посочи в тъмното. На север.

— Ще отидем у нас. Там е безопасно.

— Добре. Но трябва да изчакаме да се вдигне мъглата. Ти — в твоята кола, а ние — в нашата.