Читать «Къщата на Звяра» онлайн - страница 8

— Точно си мислех… — каза Дона. — За татко?

Опита се да запази спокойствие. Не възкликна, нито стисна внезапно ръката на дъщеря си, нито пък изненадано обърна глава към детето. С глас, който звучеше много спокойно, тя каза:

— Защо трябва да си мисля за баща ти точно сега?

Момичето сви рамене.

— О, хайде. Стига!

Някъде пред тях в мъглата изникна тъмният силует на колата.

— Защото аз точно си мислех за него — каза й Санди.

— Защо?

— Там беше много страшно.

— Това единствената причина ли е?

— Беше ми студено, както тогава. И панталоните ми бяха смъкнати.

— О, боже.

— Уплаших се, че може да ме наблюдава.

— Обзалагам се, че е било много страшно.

— Да.

Те спряха до колата. Санди погледна към Дона и тихо попита:

— Какво ще стане, ако случайно ни види тук? Съвсем сами?

— Това е невъзможно.

— Ще ни убие, нали?

— Не, разбира се, че не. Освен това, това не може да се случи.

— Може, ако е избягал. Или ако са го пуснали.

— Дори и да са го пуснали, не би могъл да ни намери тук.

— О, напротив, би могъл. Той ми каза. Той ми каза, че ще ни намери, където и да отидем. Той ми каза: „Ще ви подуша къде сте.“

— Шшшт.

— Какво? — прошепна Санди.

За миг Дона помисли, че това е прибоят на океана, който се разбива в скалистия бряг. Но прибоят беше чак от другата страна на пътя, долу под скалата. Освен това, защо до сега не го беше чула? Шумът се усилваше.

— Идва някаква кола — промърмори тя.

Лицето на детето пребледня.

— Това е той.

— Не, не е той. Влизай в колата.

— Той е. Избягал е! Той е!

— Не е той! Качвай се в колата! Бързо!

3

Видя мъжа първо в огледалото — беше се проснал върху задния капак на колата. Видя го как бавно извъртя главата си и започна да я гледа. Очите, носът, ухилената му уста изглеждаха твърде малки, като че ли принадлежаха на глава два пъти по-малка от тази, която ги наблюдаваше.

На задното стъкло почука юмрук в ръкавица.

— Мамо!

Тя погледна към дъщеря си. Беше се свила на пода под контролното табло.

— Спокойно, миличка. Всичко е наред.

— Кой е?

— Не зная.

— Той ли е?

— Не.

Колата се разклати, когато ръката на непознатия дръпна силно дръжката на вратата. Той почука на прозореца. Дона се обърна към него. Изглеждаше на около четиридесет години, въпреки дълбоките линии, които набраздяваха лицето му. Като че ли повече се интересуваше от пластмасовия край на копчето на вратата, отколкото от самата Дона. Отново почука по стъклото.

Дона поклати глава.

— Искам да вляза! — извика непознатият.

Дона пак поклати глава:

— Не!

Мъжът се усмихна, като че ли си играеха на някаква игра.

— Ще вляза!

Той пусна дръжката на вратата и скочи в канавката. Когато краката му докоснаха земята, той се залюля. Запази равновесие и погледна през рамо към Дона, сякаш искаше да види дали е оценила скока му. Усмихна се. Затътри се из канавката, куцайки силно. Мъглата малко по малко го обгръщаше, докато съвсем го погълна.

— Какво прави сега? — попита Санди от пода.

— Не зная.

— Отиде ли си?

— В канавката е. Не го виждам. Мъглата е много гъста.

— Може би ще се изгуби.

— Може би.

— Кой е той?

— Не зная, миличко.