Читать «Петият етаж» онлайн - страница 55

Столът му изскърца, краката му стъпиха на пода, гласът му се сниши до дрезгав шепот.

— Пикае през маркуч и дриска в найлонова торбичка. Защо? Защото получи инсулт. През втория месец в затвора. Парализиран. Без телесни функции. Излежава петгодишна присъда в затворническата болница. Не че това има значение.

Знаех за Дайсън. Дори ми беше малко кофти за него. Но не много. Придърпах бележник и писалка от бюрото на Уили и започнах да пиша.

— Това е адресът на Ким Бишъп. Живее в Уест Сайд, общежитията „Хенри Хорнър“. Джо Дайсън беше завързал Рей, съпруга й, за един радиатор в прокуратурата. В резултат Рей си призна за три убийства, които нямаха връзка помежду си. И беше готов да признае, че е убил дори Исус Христос. Месото му цвъртеше, Уили. И щеше да цвърти, докато си признае.

Бутнах бележника и се отдръпнах.

— Бях там, когато му забиха иглата. Ким също. За три убийства, с които нямаше нищо общо. Благодарение на Джо Дайсън — ченгето, което искаше да направи кариера. Иди да разкажеш на Ким какво се е случило с него. А после я заведи на църква.

Уили откъсна листа и го хвърли в кошчето за боклук под бюрото. После отново ми обърна гръб. Парещото чувство в гърдите ми изчезна, пулсът ми се успокои. Бях преиграл с козовете.

— Слушай какво ще ти кажа, Уили. Не очаквам топло посрещане от твоя страна. Дойдох да те предупредя, че става нещо. Последния път не ме послуша. Дано сега ме чуеш.

Столът се завъртя. Бавно. Уили беше всичко друго, но не и глупак. Не беше нужно да ме харесва.

— Нещата отиват на зле, Уили. По-зле от случая с Дайсън. Става въпрос за умишлено убийство.

— Поръчано от петия етаж?! За какво убийство говориш? Да не би кметът да е започнал да трепе хора?

— Чуй ме, Уили…

— Не, Кели. Ти ме чуй. Какво ти става, бе човек? Всеки път, когато се появиш тук, демонстрираш гадно отношение към кмета. Какво ти е направил? Нима мислиш, че заради него са ти отнели значката? Ако е така, грешиш. Ти сам си я отне. Той никога не е искал да те изгони, но общината настоя.

— Но той не й попречи.

— Това няма значение! — изсъска Уили. — Ти просто го мразиш и затова ровиш! А сега се махай оттук! Познавам те добре и съм наясно, че като нищо може да имаш микрофон в джоба си. Убийство! Махай се, иначе ще извикам охраната!

Уили скочи. Дотук с гостоприемството. Не че ми пукаше кой знае колко.

— Трябва да поговоря с Джони Удс — рекох.

— Ами иди и говори. Това не е мой проблем.

— Къде е кабинетът му?

Досън махна по посока на коридора.

— Благодаря, Уили. Пак ще се видим.

Оставих го в неговата клетка без решетки, приведен над старата кантонерка. Беше ясно, че умът му не е в документите. Вече мислеше за убийството. За предстоящите избори. За кмета. Скоро щеше да започне да говори. Вероятно и за трите неща. Понякога става и така — едно леко побутване и човекът пропява.

24

Джони Удс се появи внезапно иззад ъгъла на коридора и почти се сблъска с мен. В ръката си държеше чаша кафе, изпод мишницата му стърчеше папка. По петите го следваше дребна жена с къдрава кестенява коса и добре очертани форми. Лъхна ме парфюм. Удс спря навреме, за да спаси кафето си. И мен.