Читать «Петият етаж» онлайн - страница 53

— Както искаш — кимна той. Хладният въздух превръщаше дъха му в пара. — Дръж ме в течение за оная работа около кметството.

— Ще се наложи да направя едно посещение на петия етаж — рекох. — Още тази седмица. Искам да си поговоря с Джони Удс.

Детективът кимна и отключи колата си.

— Дръж ме в течение — повтори той.

Колата му се отлепи от тротоара и потегли. Мебелираната квартира на Ласал Стрийт беше на три преки оттук. Щеше да се заключи вътре и да удари три-четири чаши джин. Денят щеше да се проточи, докато се превърнеше в нощ. Мастърс щеше да прочете вестника, да погледа телевизия и да се запита какво ли става с Мишел. Може би щеше да излезе да вечеря някъде, може би не. Далеч по-лесно бе да си стопли някоя консерва. После щеше да си легне, да затвори очи и да заспи. За да повтори всичко на другия ден.

Стана ми мъчно за Мастърс. Помислих си, че трябва да го наглеждам по-отблизо. После си помислих за своя апартамент. И за собствения си живот. Може би не беше толкова празен. Все още не.

23

В много отношения петият етаж на кметството приличаше на четвъртия, а още повече на шестия. Разликата се усещаше в атмосферата. Мимолетни изблици на амбиция, лек полъх на сребролюбие, тихи стъпки на посредници, предлагащи и приемащи услуги. Понякога успешно, понякога не, но винаги на линия. Защото това беше същността на петия етаж. Център на интригите, поместен в каменна сграда, издигаща се насред живия град от плът и кръв. Една врата в средата на дългия коридор беше от съществено значение. Обикновена дървена врата, боядисана в кафяво. Абсолютно същата като тази един етаж по-долу, зад която се намираше отдел „Планиране“, копие на друга — но на шестия етаж, където се трудеше заместник-началникът на „Водоснабдяване“. Но тук, на петия етаж, липсваше орнаментираната табелка със съответните титли. Вместо нея към вратата бяха прикрепени четири златни букви, които гласяха КМЕТ. А през нея никога не преминаваха хора, които се нуждаят от допълнителни разяснения.

Излязох от асансьора и свърнах наляво — в обратна посока на споменатата врата. Там, ако човек умее да се ориентира, имаше някакво подобие на арка, от която се влизаше в нещо средно между склад и работно помещение. По-скоро склад. Бюрото от зелен метал беше опряно в бежова стена. Човекът зад него беше с гръб към мен, наведен над някаква кантонерка.

— Здрасти, Уили — поздравих аз.

Неофициалният помощник на кмета изправи гръб.

— Не си този, за когото те мисля — обяви той, без да се обръща.

— Обърни се — подканих го.

— С удоволствие, но само когато чуя стъпките ти да се отдалечават по коридора.

Настаних се на единственото място за сядане — сгъваем стол с изпаднала гумена капачка на единия крак. Облегнах се назад и подхвърлих:

— Много хубав стол, Уили. Хайде, обърни се. Знаеш, че няма да мръдна оттук. Или може би предпочиташ да вляза направо при негово превъзходителство.

Уили Досън се обърна. В погледа му липсваха всякаква топлина и сърдечност.

— Кели.

— Уили.

Доста отдавна не го бях виждал, но времето явно беше благосклонно към него. Главно защото това не беше необходимо. Уили Досън беше някъде между четирийсет и смъртта. Кожата на главата му беше черна и лъскава, опъната плътно върху черепа. Беше почти плешив, развъдник на пърхот, свидетелство за което беше постоянното покритие от бели прашинки по раменете му, бюрото и всичко останало. Включително моя милост.