Читать «Петият етаж» онлайн - страница 56

— Извинете, моля.

Отвърнах на любезната му усмивка.

— Няма нищо, Джони. Тъкмо идвах при вас.

— Познаваме ли се? — попита Удс и хвърли нервен поглед към жената.

Протегнах ръка. Човекът на кмета машинално я пое.

— Не — отговорих на въпроса аз. — Но имаме общи приятели. — Казвам се Майкъл Кели.

Видях как рови в паметта си. После името ми изплува на повърхността. Определено му стана неприятно.

— С какво мога да ви помогна, мистър Кели?

— Няма ли да влезем в кабинета ви?

Удс несигурно кимна и тръгна пред мен. Кабинетът му се състоеше от бели стени и син килим. Бюрото беше стандартно, от сив метал. На кантонерката зад него се виждаха множество снимки на Удс и кмета. Подписват документи, режат ленти, правят първи копки. Обичайните глупости, които повечето държавни чиновници обичат да снимат. Седнах на метален стол с червена възглавничка. Удс се настани в скъпото кожено кресло зад бюрото.

— Предполагам, че сте онзи Майкъл Кели, когото неотдавна изритаха от градската полиция — подхвърли той.

— В момента съм частен детектив.

— Знам. Доколкото си спомням, именно вие разкрихте Бенет Дейвис миналата година.

— Добре си спомняте.

— Професионална работа.

— И задължителна, когато става въпрос за убийство. Особено когато убиецът е окръжен прокурор.

Удс подреди книжата по бюрото и нагласи някаква снимка в сребърна рамка, обърната в негова посока. Аз все пак успях да зърна Тейлър. Държеше в ръце някаква голяма риба, а Удс я беше прегърнал през раменете. Щастлив баща с доведената си дъщеря. Пълна идилия. Поне за момента, в който е била направена снимката. После снимката изчезна, а градският „уреждач“ прочисти гърлото си.

— Какво искате от мен, Кели?

— Става въпрос за една къща на Хъдсън Стрийт. Номер 2121. Много приятна къща, строена в началото на века. Цветни стъкла, под от полирано дърво и един труп, увиснал от парапета на стълбите на горния етаж.

Кръвта се оттече от лицето на Удс. Той погледна зад мен, сякаш искаше да се увери, че вратата е затворена. За щастие действително беше така.

— Звънна ли някаква камбанка, Джони? — подхвърлих.

— Не знам за какво говориш, Кели.

— Не знаеш?

— Не.

— В такъв случай ще трябва да се обърна към полицията. Или по-добре към пресата.

Извадих малка черна карта памет и я пуснах на бюрото между нас.

— Знаеш ли какво е това, Джони?

Удс не отговори, но очите му бяха заковани в картата. Май преживяваше един от онези неосъзнати мигове на разделение между душата и тялото, за които непрекъснато дрънкат в шоуто на Опра. Но не можех да бъда сигурен.

— Това е карта памет от цифров фотоапарат — продължих аз. — На нея са запечатани девет кадъра, всеки с точна дата и час. Ти крачиш по „Хъдсън“. Влизаш в къщата, после излизаш. Страхувам се, че излизаш доста забързано.

Фактически картата беше празна, но Джони нямаше как да го знае. Но знаеше, че е бил в оная къща на „Хъдсън“. А сега узна, че и аз го знам. Това беше важното.

— Какво искаш, Кели?

— Защо?

— Какво защо?

— Защо в къщата на „Хъдсън“? Защо Алън Брайънт? Какво общо има наемникът на кмета с всичко това? Защо се стига до убийство?