Читать «Петият етаж» онлайн - страница 52

— По-късно през деня отидохме в центъра и попълнихме съответните документи. След два месеца се разведохме. Оставих й всичко. Всъщност единствената ни собственост беше апартаментът, но на мен той не ми трябваше.

— Къде живееш сега?

— На „Ласал“. Държа под наем мебелиран апартамент.

— Как е?

— Ти как мислиш? — сви рамене Мастърс и се надигна. — Извинявай за момент.

Един от младежите се насочи към служебната маса. Риза с разтворена яка под яркочервен пуловер, бежов панталон. Сервитьорката му каза да се връща на мястото си, но момчето държеше да си поръча палачинки. Тя повтори думите си и му обърна гръб. Но той явно не беше свикнал да го пренебрегват.

Мастърс се изправи до него в момента, в който ръката му легна на рамото на жената. Рязък удар в тила го отхвърли към стената, а оттам на пода. Преди някой да реагира, Мастърс се наведе и изви китката му. Младежът се озова на колене, ругаейки на висок глас. Натискът върху китката му се усили — нагледна демонстрация на съотношението между подчинение и болка. Той не беше глупав и веднага разбра, че е по-добре да млъкне. Компанията остана на мястото си. Кандидати за герои липсваха. Пристъпих натам, просто за всеки случай.

— Платиха ли си сметката? — изръмжа Мастърс, обръщайки се към сервитьорката, която беше някъде по средата между кухнята и припадъка. Тя бръкна в джоба на престилката си и извади лист хартия.

— Тъкмо щях да им я нося.

Мастърс кимна с глава към компанията.

— Иди да си прибереш парите, госпожо.

Тримата внезапно изтрезнели колеги на пострадалия хвърлиха няколко банкноти на масата. Предполагам, че бяха достатъчни за една безплатна порция на приятелчето им. Всъщност това би било справедливо.

— Прибра ли ги? — подхвърли през рамо Мастърс.

Жената кимна и той пусна младежа, който не беше издал нито звук. Вероятно беше отличен студент.

— Вземайте си дрешките и изчезвайте! — изръмжа детективът. — Не само от заведението, но и от квартала!

Палецът му се стрелна към мен.

— Този човек е полицейски служител. Ако още веднъж ви види наоколо, ще се озовете на задната седалка в патрулката! А сега се махайте оттук! И да не съм чул дори звук!

Две минути по-късно отново бяхме в сепарето, освободени от присъствието на студентите.

— Нищо им няма — промърмори Мастърс. — Млади и пийнали, нищо повече. В това няма нищо лошо.

Сметката ни лежеше на масата, сгушена между корици от зелена кожа с емблемата на „Темпо“.

Мастърс напъха някакви банкноти и ги връчи на сервитьорката, без да се вслушва в протестите й.

— Извинявай за тъжната история, Кели. Не знам защо ти я разказах.

— Ще се оправиш ли? — попитах аз.

— Стъпка по стъпка. А, сетих се защо ти я разказах…

— Защо?

— Обичаш ли да си сам?

— Не мисля много по този въпрос — свих рамене аз.

— А трябва. Човек не бива да свиква със самотата. Съдийката е добра жена. Би трябвало да се замислиш.

— Тъй ли?

— Тъй. Добри жени не се срещат често. А още по-трудно е да ги задържиш. Трябва да се постараеш.

Напуснахме закусвалнята и спряхме на ъгъла. Мастърс предложи да ме закара, но аз предпочетох да се разходя.