Читать «Петият етаж» онлайн - страница 50

— Моля?

— Имах предвид приятелката ти, съдийката Суенсън.

— По този въпрос ще мълчим — предупредих го аз. — За всичко, което се случи през нощта, най-вече за Рейчъл. Пълно затъмнение!

— По-точната дума е секретност, Кели.

Мастърс сложи малко масло върху една от филийките и остави кафето си да изстине. Студентите нахлуха в заведението и поискаха маса. Сервитьорката ми донесе бърканите яйца, а колежката й настани момчетата в дъното. Мастърс ги изчака да седнат и се върна към нашия разговор.

— Убийството на Брайънт — рече той.

— Вече е убийство? — вдигнах вежди аз.

— Наричай го както искаш. Родригес ми каза, че държиш на връзката с чикагския пожар.

— Колкото повече мисля за нея, толкова по-убедителна ми се струва.

Детективът сипа захар в кафето си. Направи го по старомодния начин — първо в лъжичката, а после в течността. Ръката му със захарницата леко потрепваше. Другата, с лъжичката, беше доста по-зле. Приключил с операцията, той разбърка кафето и отпи глътка.

— Струва ми се, че настъпваш нечии пръсти в кметството, Кели.

— И това те безпокои?

— Никак.

Отговорът дойде прекалено бързо. Така действа човек, който се страхува. Като възрастния репортер в Джолиет. Или упоритите детективи в Чикаго. Сервитьорката се появи с каничка в ръце и допълни чашите ни. Мастърс я изчака да се отдалечи.

— Работата е там, че ми остават година и половина до пенсия — допълни той. — Не ми се ще да я загубя.

— Ясно.

— Наистина ли ти е ясно?

— Така си мисля. Не е нужно да се забъркваш, Мастърс. И за Родригес важи същото.

Детективът кимна и отмести очи. Беше типичен представител на старата школа: квадратна брадичка, сини очи, късо подстригана коса стил „четка“. Приличаше на изрезка от плакат за набиране на полицейски кадри от седемдесетте, забравен прекалено дълго на стената. Пожълтял, с подвити краища, разкъсан на много места и покрит с лепенки.

— Как се чувстваш, Дан?

— Зле изглеждам, нали?

Свих рамене.

Мастърс стрелна с очи сепарето на младежите и попита:

— Какво ти каза Родригес?

— Че преживяваш трудни моменти.

— И нищо друго?

— Изглеждаше доста разтревожен.

Това предизвика лек смях.

— Много добре.

В Чикаго действаше забрана, за пушенето във всички ресторанти, но тя явно не важеше за марлборото на детектива. Той запали, дръпна дима и поднесе чашата към устните си.

— Как са яйцата? — попита.

— Ужасни.

Мастърс кимна и изпусна струйка дим през носа си. Над масата увисна мека димна възглавница. Вдъхнах я с пълни гърди. Лекарските предупреждения да вървят по дяволите. Аз просто обичам дима, независимо дали го поемам в оригинал или втора употреба. За мен това няма значение.

— Родригес не ти е разказал моята история?

— Не.

— Той я знае цялата — рече Мастърс. — Един от малцината, които я знаят.

— Да оставим нещата такива, каквито са — подхвърлих.

Твърде късно. Дан Мастърс искаше да говори. А аз бях готов да го изслушам.

— Случи се преди около шест месеца — започна Дан и направи гримаса в опит да си спомни точната дата. Това ми позволи за пръв път да видя всичките му зъби. Жълтеникави, с поизносени пломби и оголени венци.