Читать «Петият етаж» онлайн - страница 49

— Помислих, че си мъртва.

Нямаше какво повече да кажа, затова млъкнах и продължих да шофирам. Не след дълго спрях пред къщата й — масивна постройка от сив гранит близо до езерото. Навън все още беше полутъмно. Спрях и се заслушах в шума на двигателя. Той също нямаше какво да каже.

— Лека нощ, Майкъл.

— Лека нощ, Рейчъл. Съжалявам.

— За какво?

— За всичко, което се случи.

— Недей. По-добре забрави.

— И нашата среща ли?

— Всичко.

— Това ли искаш?

Тя извърна глава към стъклото по начин, който би затворил устата на всеки мъж.

— Идеята май не е добра.

— Така ли?

— Може би.

— Значи всичко е ясно.

Останах с впечатлението, че очаква да чуе повече, но това беше всичко, което можех да й кажа. След кратка и скована прегръдка тя слезе от колата. Изчаках я да си влезе и потеглих. На половин пряка по-надолу видях един ръждивочервен додж „Монако“, спрял до пожарния кран. Спрях до него и смъкнах стъклото.

— Следиш ли ме, детектив?

Дан Мастърс духаше някаква течност, която вдигаше пара от картонената чаша в ръцете му.

— Качвай се — промърмори той, без да ме гледа.

Паркирах на разрешеното място зад него и се прехвърлих в колата му.

— Добре направи, като я изчака да влезе — рече той.

— Така ли мислиш?

— Идеята беше добра.

— Защото се е почувствала сигурна?

Мастърс изсумтя и запали мотора.

— Това ли беше всичко, на което си способен, Кели? Не ти ли мина през ума нещо от сорта на „По тази жена стреляха в дома ми и аз трябва да направя нещо!“ или „Искам да продължа да се виждам с нея, въпреки че изобщо не съм от нейната класа“? Нищо от това ли не мина през тъпата ти глава, любовнико?

Детективът въздъхна, отпи от странната течност в чашата си и стисна устни. После включи на скорост и потегли.

— Родригес ти е разказал всичко — промърморих аз.

— Разбира се, че ми разказа. Докато беше горе при теб и съдийката, аз огледах наоколо.

— И какво откри?

— На един тип му духаха в страничната уличка.

— Толкова ли е важно това?

— Беше общински съветник.

— Аха, ясно.

— Женен. Мацката му беше обикновено работещо момиче.

Погледнах го. Точно навреме, за да забележа усмивката му.

— Спрях му такси, за да се прибере у дома.

— Браво на теб.

— Точно така, сър. Гладен ли си? Аз се нуждая от закуска. Да вървим в „Темпо“.

„Темпо“ беше утвърдено заведение, с прост бизнес план: да работи цяла нощ, за да поеме клиентите около Ръш Стрийт. Хората, които излизат от нощните барове, обикновено не са придирчиви към това, което е в чинията. Ако не мърда, значи можеш да го полееш с малко кетчуп и да се опиташ да го сдъвчеш. Настанихме се в едно сепаре близо до входа. Аз си поръчах бъркани яйца, а Мастърс се задоволи с препечени филийки и кафе.

— Защо не хапнеш като хората? — попитах след известно време аз.

— Загубих апетит.

Захапал клечка за зъби, детективът разсеяно зяпаше през прозореца. Преди час кръчмите по Ръш Стрийт бяха затворили и улицата бе затрупана с боклук. Иззад ъгъла се заклатушкаха четирима младежи, вероятно студенти, които се насочиха към нас.

— Хубава жена — каза Мастърс, докато сервитьорката поднасяше кафетата и препечените филийки на детектива.