Читать «Петият етаж» онлайн - страница 23

12

— Какво знаем за това?

Бях успял да се ориентирам и да се върна в кабинета на Рандолф. Вътрешността му беше запълнена с безформени мебели от дърво и кожа, плътно покрити с книги и хартия. Зад голямото писалище седеше безформеният обитател на кабинета. В ръцете си държеше книжна кесия с храна, а в очите му личеше, че не е особено щастлив от появата ми.

— За кое? — преглътна хапката си той.

— За статията в „Сън-Таймс“.

Рандолф остави банана, който държеше в ръка, пое папката с изрезки и я разгърна. След минута я остави на бюрото, взе си банана и започна да го бели.

— Боклук — обяви той.

— Наистина ли?

— Наистина.

Автор на статията беше някакъв репортер на име Роулингс Смит. Публикувана бе в седмично списание от 1978 година и авторът й изказваше предположения относно истинския подпалвач.

— Забелязахте ли датата на изданието, мистър Кели?

Върху изрезката, която прочетох, липсваше дата.

— Първи април — осведоми ме Рандолф и отхапа парченце от банана.

— Денят на шегата.

— Точно така, мистър Кели. Денят на шегата. Този материал е шега с целия град, но най-вече с две от известните му фамилии.

— Значи не вярвате на написаното?

— Нито дума.

— Сигурен ли сте?

Рандолф вдигна очи към небето, сякаш за да отправи безмълвна молитва за помощ срещу всекидневните малки изтезания, на които бе подложен. После се стегна и се зае да посвещава неукия дивак насреща си. Тоест моя милост.

— Съществуват редица хипотези за началото на пожара — започна той. — Едната от тях е за куция Съливан, съсед на О’Лиъри. Той подпалил пожара с лулата си. Другата споменава семейство Маклафлин — наемателите на О’Лиъри, които обичали да си пийват. Същата вечер те имали гости. Предполага се, че двама от тях, хммм, се отдали на ласки в плевнята, съборили нещо и подпалили сеното. Има и трета, малко свръхестествена хипотеза — че през въпросната нощ Чикаго бил улучен от метеорит, който осветил града като коледна елха.

— Вярвате ли на някоя от тези хипотези?

— Кой знае, мистър Кели? Кой всъщност знае? — Рандолф хвърли в кошчето обелките от банана, сгъна кафявата кесия на квадратче и го прибра във вътрешния джоб на сакото си. Което май беше от туид.

— Вие говорите за един от свещените граали в моята професия, а именно — разбиването на мита за О’Лиъри. Искате със сигурност да откриете кой или какво е причинило големия пожар. Това е било голямата мечта на всеки куратор, заемал този стол преди мен.

Рандолф се облегна назад, а веждите му се извъртяха нагоре и надясно — както го правеше Граучо Маркс.

— Видяхте ли това?

Нямах друг избор, освен да допусна, че има предвид портрета, който висеше на стената. На него беше изобразено човешко същество, дошло сякаш от друга, отдавна отминала епоха. Лицето му беше в полумрак, очертано с няколко щриха. Устните му бяха разтеглени в лека усмивка, сякаш знаеше, че дори и през деветнайсети век майтапът е бил за негова сметка.