Читать «Петият етаж» онлайн - страница 2

— Звучи ми добре.

— Тогава да вървим — надигнах се аз. — Наблизо откриха едно ново заведение.

Тя стана и се насочи към вратата. Движеше се доста сковано за жена, едва прехвърлила трийсет. Помислих си, че Джони Удс вероятно я използва за боксова круша, но не казах нищо.

Излязохме от офиса и тръгнахме по коридора. Спрях насред път, клиентката ми също.

— Какво? — попита тя, без да вдига поглед от обувките си.

— Нека се свържа с него, поне веднъж. Ще направя така, че да изглежда случайно.

— Каква полза?

— Може би ще се сближим. И ще успея да го вразумя.

Джанет разтърка скулата си. Пръстите й бяха тънки и издължени. Състарени, но не от годините. После ръката й се спусна обратно, раменете й леко се присвиха.

— Не бива да разбере, че съм наела частен детектив.

— Ясно.

Тя кимна и продължи напред. Това не беше всичко, което исках. Всъщност дори не се доближаваше до него. Но все пак беше някакво начало.

2

Паркирах на втора линия на Мичиган Авеню, пуснах аварийните и врътнах копчето на радиото. Потупвах волана в такт с „Вземи ме“ на „А-ха“, питайки се къде изчезна вътрешният ми „Лед Зепелин“. След известно време Фред Джейкъбс излезе от сградата на „Трибюн“.

Фред беше висок метър и осемдесет и пет и тежеше колкото средно охранена домашна котка. Гонеше шейсет, с изпъкнала адамова ябълка и гъста черна коса. Беше облечен с кафява риза за голф „Бан-Лон“ и панталон от изкуствена материя на златисти и зелени карета с трисантиметрови маншети. Отдолу се виждаха бели чорапи и черни обувки. Кожата му имаше жълтеникав цвят, а между синкавите му устни стърчеше неизменната „Кемъл“ без филтър. Фред беше заклет ерген. Около него не се въртяха кой знае колко мацки, но в замяна на това притежаваше нещо друго: информация. Човекът, който се повлече по Мичиган Авеню, беше носител на две награди „Пулицър“ и беше най-добрият разследващ журналист след Боб Удуърд. Изравних колата с него, но той продължаваше да крачи, без да се оглежда. Този номер ми беше известен. Свалих страничното стъкло и попитах:

— Няма ли да се качиш, Фред?

Той присви очи сред облаците тютюнев дим, махна с ръка и промърмори, без да вади цигарата от устата си:

— Завий зад ъгъла и ме чакай.

Параноята на Агенцията за национална сигурност бе нищо в сравнение с тази на Фред. Свърнах в първата пряка и зачаках. След минута той се отпусна на седалката до мен.

— Карай направо.

— Улицата е еднопосочна, Фред.

— Още по-добре. Карай, ти казвам!

Включих на скорост и потеглих.

— Пак ли те следят, Фред?

— Майната ти, Кели! Първо, ти винаги ми създаваш неприятности, второ — изобщо нямаш представа от това, с което си вадя хляба. Затова и не разбираш какво виждат или не виждат другите хора.

Страхотен журналист — мисля, че вече го споменах. Малко чалнат, но какво толкова?

— Къде ще отидем да хапнем? — попита той.

Бях го поканил на обяд, което означаваше, че ми трябва информация. Срещу нещо в замяна, разбира се. Например някоя история, която има шанс да му донесе нов „Пулицър“. Е, това не беше задължително. Но макар и много слаб, Фред Джейкъбс имаше огромен апетит. Наистина огромен.