Читать «Един от нас» онлайн - страница 9

Голям късмет.

Явно медикаментите ми бяха подействали, защото вече се бях възстановил. Запалих колата и дадох внимателно назад към платното, след като порових в паметта си и се уверих, че съм поел в правилната посока. Скъсах филтъра на една цигара „Ким“, запалих я и тръгнах на юг. През целия път се разминах само с една кола, което беше добре, защото означаваше, че мога да карам по средата на платното и колкото се може по-далеч от пропастите, покрай които почти непрекъснато минаваше пътят. Това ми даде възможност да направя своеобразна вътрешна инвентаризация, вследствие на която, започнах да се паникьосвам. По-голямата част от последните шест часа липсваше, заедно с голям брой думи и факти. Можех да си спомня къде живея например — на десетия етаж на „Фолкланд“, един от най-жизнерадостните жилищни блокове на Грифит, но не и номера на стаята. Просто го нямаше в съзнанието ми. Допусках, че като го видя, ще си го спомня. Надявах се да стане така, защото всичките ми неща бяха там и в противен случай, нямаше да има какво да обличам.

Можех да си спомня името на Лаура Рейнолдс и какво ми причини. Тя очевидно е била с мен по време на известна част от пътуването ми насам, поне духом. Сигурно е купила цигарите, макар че пакета съм разпечатал аз. Наистина не знаех как изглежда, нито къде се намира. Знаех само как възприема себе си. Вероятно съм имал сериозна или поне някаква причина да тръгна за Енсенада, ако допуснем, че именно аз съм вземал решенията. Както и да е, сега бях тук и със същия успех можех и да продължа.

Карах бързо. Наложи се да спра само веднъж, когато стадо кафемашини пресичаха пътя пред мен. Бях чел някъде, че те често прескачат до Мексико. Не мога да разбера защо е така, но те със сигурност бяха страшно много. Слязоха тихо от хълма, строиха се напряко на шосето в отбранителна линия и се насочиха надолу по склона в права редица, като търсеха дом, храна или може би дори малко кафе на зърна.

Стигнах в Енсенада малко след полунощ и преспах в колата в предградията на града. Сънувах някаква сребриста лимузина и мъже, зад чиито глави имаше светлина, ала посланието на този сън бе объркано и безумно, а страхът танцуваше вътре в мен, заобиколен от врати, които не се отварят.

Когато се събудих, повечето от мислите в главата ми си бяха на мястото и аз се обадих на Стратън, като прекарах телефонния разговор през хакерската си мрежа, за да изглежда, че е от Лос Анджелис. Казах, че имам мигрена и няма да мога да работя няколко дни. Едва ли ми повярва, но не каза нищо. През остатъка от дена безуспешно претърсвах павилиончетата за тако и занемарените хотелчета или карах безцелно по разбитите улици. До вечерта стигнах до неизбежното заключение.

Тя не беше тук.

* * *

От бар „Хусън“ тръгнах направо към улицата, където бях оставил колата. След нашествието на туристите, в късния следобед точно тази част изглеждаше очарователно автентична. Вечер тя се превръщаше в нещо като огромен магазин на принципа „открадни си сам“. Съмнителни местни типове, нагазили в локвите от бира, урина и кръв, които се образуваха пред всеки бар, стояха встрани и ме зяпаха, но стигнах до колата си невредим. Тя беше паркирана в една задънена пресечка, далеч от любопитни очи, но още докато вадех ключовете от джоба си видях, че от другата страна на улицата се движат сенки. Светлината беше твърде оскъдна, за да разпозная силуетите, но който и да бе, не исках да го срещам. Такъв съм си. Не съм много общителен.