Читать «Един от нас» онлайн - страница 7

— Чакай, Хап! Чакай ме!

При звука от приземяването на малките крачета на часовника, аз ускорих крачка и побързах да изляза покрай двамината въоръжени полицаи в късия проход, които припечелваха допълнително като охрана на заведението. Минах през летящите врати в края с надеждата някой от тях да запрати машинката назад към бара и с тежки стъпки излязох на пътя.

Номерът обаче не мина. Будилникът ме настигна и затича до мен надолу по улицата, като от време на време пуфтеше от усилието. Аз обаче знаех, че това е измама. Дребни лъжи. След като е успял да ме настигне оттам, откъдето го бях изхвърлил през прозореца (последния път) в Сан Диего, този бърз спринт едва ли би го довел до изтощение.

— Благодаря ти! — изръмжах аз. — Сега всеки в този загубен бар вече знае името ми. — Понечих да го ритна, но той с лекота избегна удара с финт, дръпна се назад на безопасно разстояние и се обърна към мен.

— Но това е добре! — каза часовникът. — Може би така ще си спечелиш нови приятели. Аз съм не само един полезен механизъм за показване на времето, но мога да ти помагам и да се приобщаваш към обществото, като хвърлям мост между душите на хората в този наш съвършено объркан свят. Моля те, спри да ме изхвърляш. Аз мога да ти помогна!

— Не, не можеш! — казах аз и спрях рязко. Нощта беше тъмна, а улицата — осветена само от мъждукащите жълти лампи пред празните барове, закусвални и населените с плъхове мотели на Енсенада. Изведнъж се почувствах наистина самотен и ме обзе копнеж по дома. Бях в неподходящ квартал в неподходящ град и дори не знаех защо съм там. Заради нечия чужда вина, заради моята собствена параноя, или просто защото аз винаги бягах на такива места. А може би и трите. Всъщност нямаше значение. Трябваше да намеря Лаура Рейнолдс — а тя може би дори не беше тук — преди да са ме прибрали за нещо, което не съм извършил, но което помнех. Опитай се да обясниш това на един будилник!

— Ти почти не си използвал органайзерските ми функции — удари будилникът, сякаш бе забравил всичко казано дотук.

— Аз си имам органайзер.

— Но аз съм по-добър! Само ми кажи ангажиментите си и аз ще ти ги напомням с някоя от двайсет и петте прекрасни мелодии на будилника. Никога няма да забравя годишнина. Никога няма да закъснееш за важна среща! Никога!

Този път ритникът го настигна и със заглъхващ в далечината вик будилникът прелетя точно над редицата магазини, в които се продаваха едни и същи евтини парцали и пластмасови фигурки. За времето, през което аз се бях отдалечил на петдесет метра надолу по улицата, оркестърът от мариачи отново бе набрал пълна сила, а гласът на бизнесмена се извисяваше доста отчетливо над всичко — глас на човек, който знае кой всъщност е той, къде живее и защо се прибира у дома.

* * *

Бях пристигнал в Мексико късно предишната вечер. Поне така беше, когато се събудих недалеч от някакъв разбит път, в една кола, която не познавах. Колата не се движеше, но двигателят работеше. Изгасих го и изскочих навън с чувството, че някой е забил дузина ледени пирони в лявото ми слепоочие. Поогледах се в тъмнината и се опитах да разбера къде се намирам.