Читать «Един от нас» онлайн - страница 3

— Ти си Лаура, нали? — пита накрая Рей. Нейното име е все още там, най-отгоре в съзнанието му. Може би винаги е било така — неговото име също е било в нейното съзнание.

Той кимва:

— Да, това си ти — изсмива се с кратък, объркан смях и пъха цигара в устата си. — Никога не забравям лица.

Левият му клепач се спуска бавно, несигурно. Той завърта колелцето на запалката и я поднася към лицето си.

Намигването е като да се завърнеш на площадката от своето детство и да видиш, че твоята люлка все още не спряла да се люлее, сякаш си слязъл от нея преди миг. Това е достатъчно.

Първият изстрел минава право през лявото му око и изплюва от задната страна на черепа пихтия с размерите на бейзболна топка. Той все още се опитва да се дръпне назад, когато следващият куршум разкъсва слабините, а друг разплесква гърлото му. Свлича се на земята и краката му потръпват спазматично, докато ние пристъпваме и заставаме над него.

Кучето наблюдава всичко това от мястото си край стената, но то си има свои проблеми, а и Рей тъй или иначе ще умре.

Тя не спира да стреля, докато не изпразва пистолета. Тялото е вече неподвижно и това, което някога е било над раменете, просто го няма. Единствено цигарата е почти непокътната, стисната между устните, които са като извадени от кошче за отпадъци в зала за аутопсии. Тя решава да остави всичко така.

Аз пъхам ръка в нейния джоб и изваждам друг пълнител. Ръцете й силно треперят и според мен тя вече знае, че се е провалила. Докато се опитва да презареди, най-сетне чува шума от колата, носеща се към нея. Вдига рязко глава.

Веднага разбирам, че това не са полицаи и че съм виждал някъде тази кола. Лаура не разбира. Тя не знае какво да мисли. Умът й е твърде празен и затормозен, за да взема решения. Това го прави тялото й.

Оттегляме се назад, препъвайки се в собствените си крака, и хвърляме пистолета. После се обръщаме, хукваме в очакване да умрем и само се питаме защо това продължава толкова дълго.

Поглеждаме назад за момент и виждаме, че колата е спряла насред кръстовището. Вратите са отворени и две фигури са се надвесили над останките на Рей. Мъжете са еднакви на ръст, с еднакви светлосиви костюми, а в очите им има нещо нередно.

Единият вдига пистолета, другият вика: „Ужас! Ужас! Ужас!“ с толкова дълбок и силен глас, че се чудя как сградите наоколо не падат. Той се обръща бавно към нас, а уличната лампа точно над него създава впечатлението за ореол от жълта светлина.

Изчезваме зад ъгъла преди той да ни забележи и тичаме, докато се стопим в мрака.

Част първа

„РЕМтемпс“

1.

Когато будилникът ми ме настигна, аз се намирах в един бар в Енсенада, наливах се с топла бира и се опитвах да си напомням, че не съм убивал никого. Малък мошеник!

Бар „Хусън“ беше пълен до пръсване, вътре бе адски шумно и то не само поради това, че всички говореха на много висок глас. Двама люцернени босове бяха дошли в бара да отпразнуват някаква сделка — може би сливането на династиите им на производители и търговци, а един осемчленен оркестър китаристи с радост се беше присламчил към тях и се бе устроил за през нощта. Останалата част на бара приличаше на картина от Джексън Полак, наситена с местен колорит — оръфани фотографи, които се опитваха да измъкнат от туристите пари за снимки; мексиканци, седнали да се наливат с похвална сериозност, а от време на време с вид на обидени кукумявки в заведението надничаха някогашни постоянни посетители, чиято кожа на лицето бе заприличала на гьон. Барът изглеждаше така, сякаш за последно е бил подреждан преди около четиридесет години от някой, който е искал да постигне удобството на Дивия запад: мръсно дюшеме, стени с наслоени пластове цигарен дим, столове, явно откраднати от някоя църква. Единствените наченки на украса са избледнелите драсканици на бившите бармани, известните алкохолици и тям подобни местни екземпляри. Един от тях вече се беше строполил на земята вследствие на захвърлена от недоволен пияница бутилка и обстановката всъщност бе само на крачка от пълния хаос.