Читать «Един от нас» онлайн - страница 2

Колата спира на трийсетина метра нагоре по улицата, на адреса, който тя търсела в продължение на два месеца и накрая платила на един хакер, за да го намери. Двигателят угасва и тя за първи път мярва лицето на мъжа през мръсното предно стъкло. Фигурата е в сянка, човекът е зает със собствения си свят — изключването на разни неща и откопчаването на обезопасителния колан. Когато го виждаме, не изпитваме някакви възвишени чувства или възторг. Само ни кара да се чувстваме изморени и стари.

Цяла вечност минава, докато той излезе от колата, но преди това се навежда да вземе пакет цигари от арматурното табло. Не съм сигурен, че прави точно това, но тя смята така. Изглежда, за нея е важно, а да предам чувствата й към този човек е твърде сложно. Спокойна е, умът й се върти в малък затворен кръг, толкова малък, че не можеш дори да го забележиш, но сега сърцето й бие малко по-бързо и когато той отваря вратата и слиза от колата, ние тръгваме към него.

В началото той не ни забелязва, играе си с ключовете. Тя спира на няколко метра от колата и той вдига отнесен поглед. Може би е пиян, макар тя да не мисли така. Винаги се е контролирал, дори прекалено. Вероятно просто е изморен и си позволява да го показва, когато няма кой да го види. Той е поостарял, посивял е повече, отколкото е очаквала, но очите му са все така леко присвити. Изглежда малко над петдесетте, спретнат и леко тъжен. Не може да я познае, но все пак се усмихва. Хубава усмивка — някога може и да е представлявала нещо, но вече не хваща око.

По това време за първи път се появява другата кола, далеч надолу, по другия път. Отначало и аз не я забелязвах, а тя пък — изобщо. Сега просто го гледа втренчено и мълчи. Неадресираната усмивка не е достатъчна. Искаме той да знае кои сме. Връзката е двупосочна. Тя не може да я прекъсне сама.

— Мога ли да ви помогна с нещо? — пита той най-сетне, взирайки се в нея. Стои с гръб към колата. Не е уплашен — няма причина, но започва да усеща, че това не е случайна среща. Пред него стои слабичка жена, облечена с хубаво палто, което предполага доверие, но и често се използва за прикритие. И все пак у нас има нещо, което го смущава, напомня му какъв е бил някога.

— Здравей, Рей! — казва тя и млъква в очакване той да си спомни.

Може би нещо в лицето й му напомня за една усмивка отпреди много време. Очите му се отварят по-широко и увереността му донякъде се възвръща, а чертите на лицето му малко се поотпускат. Така е в живота. Те се вглеждат един в друг, ала сега моето внимание е съсредоточено върху звука на колата. Знам, че приближава — голяма, сребриста и бърза.