Читать «Един от нас» онлайн - страница 185

Може би Дек щеше да продължи да се занимава с проблема без мен, но едва ли шансовете му щяха да бъдат големи. А това исках да довърша аз. Исках да вярвам, че мога да поставя нещата по местата им сам. Може би това ме правеше толкова глупав, колкото и Лаура, когато излязла от сянката и убила един човек, който е навредил съвсем малко, с надеждата, че по такъв начин ще оправи целия свят. Понякога обаче животът толкова се обърква, че се налага да спреш и да го оправиш, защото в противен случай той просто не може да върви. Не можеш непрекъснато да ходиш по въже.

Да оправиш нещата не означава, че си решил всичките си проблеми — животът ти ще си остане повреден, но поне ще може да се използва отново.

Дек и аз прекарахме остатъка от следобеда у тях, на задната тераса. Пиехме бира бавно, надничахме отгоре в дворовете, слушахме тракането на пръскачките по ливадите и далечните детски гласове. Прегледахме пистолетите си и ги оставихме настрани. Измислихме пет начина да се измъкна от града, но нито един от тях не вършеше работа. Чудехме се не можем ли някак двамата с Дек да хванем натясно Стратън, но дори нямаше откъде да започнем. И така, млъкнахме и само наблюдавахме как небето първо леко се замъгли, а след това първите оттенъци на мрачината му придадоха невероятна дълбочина.

Понякога тичането след нещата не върши работа. Трябва да ги оставиш те сами да дойдат при теб.

20.

В осем и половина двамата с Дек спряхме в Хилс, малко по-надолу от къщата на Джеймисън. Колата му беше паркирана на алеята в градината — нали следобед му се бяха обадил и му бях казал по кое време ще се появи Куот. Помощничката на Джеймисън май се изкикоти, когато каза, че отива да го намери. Предполагам, клюката вече бе плъзнала. Надявах се, че тази история няма да стигне до списание »Пан Гелъктик «Сей У от»“, защото в обратния случай журналистите щяха да ме разкъсат от интервюта. Дек ме остави да сляза и продължи нагоре, за да паркира някъде там, след което се върна пеш и се скри от другата страна на улицата. Изчаках да изчезне от погледа ми и тръгнах към къщата на Джеймисън.

Двамата с Джеймисън седяхме във всекидневната и чакахме някой да почука на вратата. Все още се надявах, че Куот първо ще се обади, но ако дойдеше направо, Джеймисън щеше да стане и да отвори вратата. Куот едва ли щеше да започне да стреля от вратата, след като знае, че го чакат цял куп лесни пари. През това време Дек щеше да притича през улицата зад гърба му и след секунди вече щяхме да сме надделели. Никога не бях виждал самия Куот и нямах представа за физиката му. Винаги съм си го представял като типичен дребосък, но събитията от последната седмица ме навяваха на мисълта, че всъщност може и да изглежда по-иначе. Бях инструктирал Дек при първа възможност да опре пистолета в гърба на Куот и да му даде да разбере, че не се шегуваме.

Не разговаряхме много. Джеймисън седеше невъзмутимо на канапето и от време на време отпиваше от чашата си с уиски. Аз се изтягах на един кожен фотьойл с цвят на праскова и ми се искаше да можех да запаля. В девет без десет телефонът иззвъня. Джеймисън подскочи и това бе първият видим признак за нервността му. Остави внимателно питието си и вдигна телефона.