Читать «Избраниците» онлайн - страница 20

— Някой ще ми каже ли какво става тук?

Нина поклати бавно глава и отново се обърна към Занд:

— Сигурна съм, Джон.

— Защо си тук тогава?

Тя вдигна рамене:

— Не знам. Не би трябвало да идвам, камо ли да говоря с теб. Защо не се поразходим?

Занд погледна към езерото.

На места водната повърхност бе черна, на други — бледо-сива. На отсрещния бряг имаше полянка и дървена барака. Постройката не изглеждаше предварително сглобена конструкция — по-вероятно някой бе седял до късно, за да проектира идеалното място за почивката си. За пореден път на Занд му се прииска да живее нечий чужд живот. Може би живота на собственика на тази барака. Или на някой от туристите с ярки анораци, които съзерцаваха езерото и гората зад него.

Накрая кимна.

Нина се приближи до Филдинг и заговори. След малко агентът прибра пистолета.

Когато Занд отмести поглед от езерото, агентът седеше спокойно в колата си.

Нина чакаше при неговия автомобил с дебела папка в ръка.

— Казах му, че ще се върна с теб — рече.

Когато тя се качи в колата му, Занд се приближи до лексуса. Филдинг го изгледа с непроницаемо изражение и запали двигателя. Сетне смъкна стъклото и каза:

— Този път ти се размина.

Занд се усмихна. В изражението му нямаше нито следа от веселие.

— Този път ще ти простя.

Филдинг настръхна:

— Какво означава това?

— Означава, че ако пак се срещнем и пак насочиш пистолет към мен, в някое хубаво езеро ще плуват парченца от федерален агент. И изобщо няма да ми пука дали ще се отрази на екосистемата.

Занд се обърна, оставяйки агента с отворена уста.

Сетне Филдинг се окопити, даде газ и изпод гумите му хвръкнаха камъчета. Отмина с пълна скорост, като забави само за да покаже среден пръст на другия мъж.

Когато Занд се качи в колата си, Нина седеше със скръстени ръце, вдигнала вежди.

— Все същият гений в общуването си — отбеляза. — Може би трябва да водиш курсове или да напишеш книга. Наистина. Това е талант. Не го дръж само за себе си, сподели го с другите хора.

— Нина, я млъквай.

* * *

Върнаха се до Пимонта. По пътя не проговориха. Нина седеше с папка в скута. Когато стигнаха в градчето, нощта се беше спуснала и пред няколко къщи се бяха появили още коли. Много прозорци светеха. Той спря пред хотела и изключи двигателя. Не понечи да отвори вратата, затова и Нина остана на мястото си.

— Още ли си гладен? — попита тя.

В колата започна да става студено. Две двойки минаха покрай тях на път за ресторанта, нетърпеливи да получат вечерята си.

Той се размърда, сякаш излизаше от дълбок размисъл.

— Ти решавай.

Тя опита да звучи небрежно:

— Моята е лесна.

— Не, тук не е. Вечерята се сервира между шест и половина и девет. Ако не ядем сега, ще чакаме до сутринта. Закуската е между седем и осем и е малка.

— Какво? Няма ли откъде да си купиш сандвич, ако изгладнееш междувременно?

Занд се обърна към нея и този път усмивката му изглеждаше малко по-искрена.

— Май не си свикнала с тукашните порядки.

— Не и слава Богу. Там, откъдето идвам, човек може да яде, когато си поиска. Плащаш и получаваш храна. Хем е модерно, хем удобно. Толкова ли отдавна си се отделил от цивилизацията, че си забравил?