Читать «Избраниците» онлайн - страница 16

* * *

Станах малко преди обяд и си направих чаша нес кафе. След това пак седнах и останах така до вечерта, когато слънцето се спусна на запад и започна да ми свети право в очите. Това ме изкара от унеса ми и аз се надигнах от креслото, като си давах сметка, че никога повече няма да седна в него. На всичкото отгоре не беше удобно. Възглавничката бе износена и цялата на буци и след няколко часа седене върху нея задните части ме боляха. Върнах се в кухнята, изплакнах чашата и я оставих обърната да съхне. Сетне промених решението си, избърсах я и я прибрах в шкафа.

Спрях несигурно в коридора; чудех се какво да правя по-нататък. От една страна, смятах, че най-правилно ще е да напусна хотела и да се преместя в къщата. От друга — не желаех да върша това. Наистина. Щеше ми се да отида на някое светло място, да си поръчам сандвич и бира и да разговарям с някого за нещо, което не е свързано със смърт.

Изведнъж станах раздразнителен и се натъжих, върнах се в хола, за да си взема телефона от масичката. Кръстът ме болеше, вероятно от седенето на неудобното кресло.

Креслото. Може би заради различния ъгъл, под който светлината падаше върху него, или защото умът ми се беше попрояснил, но сега възглавничката ми изглеждаше малко странно. Пъхнах бавно апарата в джоба си и се взрях намръщено в креслото. Възглавничката определено бе издута по средата. Протегнах ръка и я опипах внимателно. Отдолу имаше нещо твърдо.

Може би баща ми я беше дал за претапициране или я бе напълнил с нещо. Камъни най-вероятно. Изправих се, готов да забравя за нея и да си тръгна. Махмурлукът ми бе попреминал. Изведнъж нещо друго привлече вниманието ми.

Има различни начини за подреждане на предметите, особено ако са големи. Много хора не го разбират. Те просто слагат мебелите си където им падне, без да се замислят, или ги поставят все покрай стените, разполагат ги под прав ъгъл или така, че всеки да може да вижда телевизора. Баща ми бе привърженик на последния начин и винаги вдигаше скандал, ако някой ги размести. А сега креслото му изобщо не си беше на мястото. Не бе отместено много и вероятно никой друг нямаше да го забележи. Стоеше под твърде необичаен ъгъл спрямо останалите мебели, сякаш само за себе си. Просто изглеждаше не на място.

Клекнах пред него, разгледах закрепването на възглавничката за седалката. Мястото бе покрито с износена избеляла дантела. Хванах единия й край и я дръпнах. Тя се смъкна лесно и отдолу се показа процеп, който изглеждаше, сякаш някога е бил зашит.

Бръкнах вътре. Напипах някаква суха, скърцаща материя, вероятно парчета стиропор. В средата имаше твърд предмет и аз го извадих.

Беше книга. Джобен формат, сравнително нова на външен вид, от трилърите, които майка ми взимаше от близката будка за вестници и прочиташе за един следобед. Не изглеждаше да е четен. Гърбът на книгата не беше измачкан, а майка ми нямаше навика да ги пази. Нещо не се връзваше.