Читать «Избраниците» онлайн - страница 153

— Мамка му — изръмжа Боби. — Няма да стане.

Той разви кърпата от ръката си. Имаше много кръв, но вече бе престанала да тече.

— Мога да тръгвам вече — рече той. — Хайде да се заемем с тези негодници.

Дейвидс поклати глава. Изглеждаше нервен.

— По-добре да останеш тук.

— Няма да стане — повтори Боби. — През последните няколко дни все се сблъсквам със старите ви приятелчета. Ако са знаели за Ед, вероятно знаят и за теб.

Аз почти не ги слушах. Опитвах да осъзная току-що наученото, то променяше коренно всички виждания за семейството ми. За мен. Дейвидс ме погледна.

— Истина е — увери ме той. — Мога да го докажа. Изчакайте една минутка и ще го докажа.

Той стана и излезе.

— Странна работа — отбеляза Боби, когато адвокатът затвори вратата. — Вярваш ли му?

— Защо не? — отвърнах, макар че не знаех какво да мисля.

— Всичко съвпада. А и защо да ме лъже? Той със сигурност е онзи мъж на записа, следователно ги е познавал още тогава. Знаем, че не съм роден в Хънтърс Рок. И не мога да си представя как ще измисли всичко това на момента.

Навън мина друга кола. Втренчих се в стената, докато пред очите ми се появиха светли петна.

— Майка ми ми се обади около една седмица преди катастрофата.

— Намекна ли, че са замислили нещо?

— Не сме говорили. Беше оставила съобщение. Не им телефонирах веднага. Тя нямаше навик да ми се обажда. Обикновено говорех с баща си.

— Значи мислиш…

— Не знам какво да мисля, Боби, а вече е прекалено късно, за да разбера истината.

— Какво ще правим сега?

— Не знам.

Боби се изправи:

— Ще потърся кафе. Ръката започва да ме боли зверски.

Шумът от стъпките му се отдалечи по коридора. Дълбоко в себе си аз явно се бях надявал, че всичко това, от обаждането на Мери досега, е някаква грешка. Че все още не всичко е загубено. Сега знаех, че е истина, че нищо не може да се направи. Баща ми, разбира се, е имал план. Винаги имаше планове. Единственото свидетелство за това обаче беше бележката в тапицерията на креслото.

Телефонът ми иззвъня и ме изплаши до смърт. Номерът на екранчето ми беше познат.

— Кой е?

— Нина Бейнам. Добре ли си? Звучиш странно.

— Може да се каже. Какво има?

Не бях на себе си и изобщо не ми се говореше за серийни убийци.

— В Дайърсбърг сме. Вие къде сте?

— „Норт батън“ 34.

Тя замълча за миг.

— Би ли повторил? — Гласът й звучеше странно. — „Норт батън“ 34 ли каза?

— Да.

— Там не живее ли някой си Харолд Дейвидс?

Сърцето ми заби по-силно.

— Откъде, по дяволите, знаеш?

— Стойте там и не мърдайте. Внимавайте много. Ей сега идваме.

Връзката прекъсна. Чух стъпките на Боби и се обърнах към вратата. Изражението му ме накара да затая дъх.

— Дейвидс го няма — обяви той.

— Къде е?

— Просто го няма. Измъкнал се е отзад.

Изтичах при прозореца, дръпнах завесата. Голямата черна кола я нямаше.

Обърнахме дома на Харолд надолу с главата. Нямаше нищо интересно. Това бе просто една стара спретната къща, пълна с вехтории.

След десет минути на входната врата се потропа.

33.

Нина още думкаше с юмрук, когато вратата се отвори. Уорд Хопкинс се изправи на прага. Занд го избута, нахълта в къщата и започна да обикаля стаите.