Читать «Само напред» онлайн - страница 90

Видях пейка и тъмна сянка отдолу. Наведох се и погледнах. Беше Окланд.

Действащия се бе свил на кълбо. Това, което бях чул, бе тракането на зъбите му. Дрехите му бяха мокри. Бе закрил лице със стиснати ръце да се предпази от всичко. Кокалчетата на ръцете му блестяха побелели. Мускулите вибрираха от силата на захвата. Протегнах се и го докоснах леко по рамото. Той потрепери и се сви на още по-малко кълбо.

— Окланд — казах тихо. — Аз съм, Старк.

Много бавно той раздвижи една от ръцете си като дете, което се страхува да погледне. Да не би лошото нещо все още да го дебне. Предположих, че е преминал през доста изпитания, откакто пристигнахме. Винаги е така. Има си причини. Дори на мен ми е малко трудно. Той помръдна длан, колкото да надзърне с едно око.

— Старк — каза той много, много тихо.

— Йеа. — Потупах го по рамото. — Хайде, да вървим.

По-внимателно, отколкото бих могъл да си представя, че е възможно, като в реклама на концепцията за предпазливостта, Окланд бавно излезе изпод пейката. Помогнах му да се изправи на крака. Той продължаваше да се оглежда. Надзърташе към ъглите на лунапарка.

— Отидоха ли си? — попита ме той шепнешком, когато се изправи.

— Кои?

— Бебетата.

— О-о, по дяволите! Видял си ги!

Той кимна и потри устни с ръце.

— Отидоха ли си?

— Да. Отидоха си. Чуй! — Паркът бе замрял. Само листата шумоляха. — Никой не плаче.

Той се ослуша. Хапеше устни. Очаквах, че няма да изглежда добре, но не и до такава степен. Цялото му лице бе покрито с петна — някои зеленикави, други яркочервени. Ужасно нещо бе да видиш бебетата. Спря да си хапе устните.

— Никой не плаче — забеляза той.

Поведох го през парка към канала. За лош късмет количката от супермаркета се движеше бавно в кръг. Това бе последното нещо, от което имаше нужда Окланд. Той се сви към мен, скимтейки. Погледнах дали си е закрил очите. Затворих и моите.

Когато отново отворих очи, количката бе изчезнала. Окланд се втренчи в празната пътека.

— Как го направи? Старк, къде сме, по дяволите? Какво става? Какво е това? Къде сме, по дяволите?

— Хайде! Да се махаме оттук. И по-спокойно с изразите.

* * *

Засега изглеждаше, че няма скоро да се отървем от нощта и канала. Беше тихо и относително нормално. Това ме правеше щастлив. Но по-щастлив бях, че открих няколко цигари в джоба си. Окланд се влачеше до мен. Често поглеждаше назад. След малко посочи нещо пред нас.

— Какво е това?

В действителност беше гондола. Плаваше бавно към нас по водата, описвайки концентрични кръгове след себе си.

— Няма никой в нея. О, Господи, има! Пълна е с буболечки!

— Не им обръщай внимание. Скоро ще се отдалечат.

— Къде отиваме?

— Ами засега ще почакаме. О-о! — Изведнъж се оказа, че сме в гора. Вървяхме един зад друг по чакълеста пътечка. — Изглежда обещаващо.

— Какво става? — изплака той. Високи дървета обграждаха пътя ни. Масивни стволове без клони се издигаха право нагоре към небето и се сливаха с него. Окланд постави ръце на хълбоците си и ме погледна раздразнен.