Читать «Само напред» онлайн - страница 85

Слязохме по стъпалата към плажа. Окланд се поколеба, преди да стъпи в действителност на пясъка. Сякаш се страхуваше, че равнината може да се окаже някаква илюзия, че ще се подхлъзне и ще падне Господ знае къде. Не го карах да бърза. Знаех, че му трябва време и че моментното му спокойно състояние е крехко. Стъпките, които сами правим, са по-уверени. Ако побутнеш някого, той ще падне, но ако успееш да го накараш сам да скочи, може и да се приземи безпрепятствено.

Най-накрая той прекрачи и аз го последвах в тъмнината.

— Докъде ще трябва да вървим?

— Зависи. Вероятно миля — две.

— Вървенето е някак, ами, леко, нали? — прошепна той с поглед в калта. — Дали ще вали?

— Не. Тук облаците винаги изглеждат така.

— Защо?

— Не знам. Но е така.

— Правилно-о — каза той и продължихме напред.

Равнината бе абсолютно тиха. Чувахме единствено жвакането на нозете ни в калта. Повърхността не бе толкова лоша всъщност. Бил съм свидетел, когато е била дълбока до глезените и гнусна. Тази бе относително твърда.

След десет минути равнистата местност остана назад. Проправяхме си път между ниските хребети и леките падини, които огъваха повърхността. Дълго време вървяхме мълчешком. Окланд ту се извръщаше назад да види пътя, откъдето сме дошли, ту поглеждаше терена под нозете си с леко сърдито учудване. Поведението му говореше, че той приема нещата засега, но не ги харесва. Ако искаш да си кал вместо море, добре. Само недей да правиш нещо друго като например да си сменяш цвета. Наблюдавам те.

След час хребетите започнаха да стават все по-високи, някои по четири-пет фута, а падините — по-дълбоки. Аз водех, следвах средните височини. Пътят ни се оформяше и изменяше от неравностите.

— Това пътека ли е?

— И да, и не. Не, защото е различна всеки път и защото тук не може да има истинска пътека. И да, защото ни води към мястото, където отиваме.

— Разбирам — Окланд се вторачи в хребета, който подминавахме. Сигурно си мислеше, че това е някаква допълнителна чудатост. — Ще съжалявам ли, ако те попитам къде отиваме?

— Не — отговорих аз. — Предполагам, че не.

— Ще разбера ли?

— В началото не, но когато пристигнем… И преди си бил там.

— Нима?

— Да.

— Моят живот — каза замислено Действащия — напоследък е доста странен. — На бледата светлина лицето му изглеждаше изморено и изпито, с нездрави петна.

— Трябва да опиташ от моя — усмихнах му се аз.

— Не, благодаря — отвърна твърдо той. — Не, благодаря.

Половин час по-късно разбрах, че приближаваме. Хребетите се извиваха по особен начин, който вече можех да разпознавам. Минахме един завой и се озовахме в тясна долина, колкото да побере четирима души плътно един до друг. Обграждаха ни възвишения. Това бе краят. Знаех, че сме пристигнали.

— Е, сега какво?

— Никога ли не са ти били упойка? — запитах го аз.

— Били са ми — отговори той. — Всичките ми мъдреци са извадени. Защо?

— Защото ти предстои нещо като упойка. Знаеш, слагат ти пеперудата на ръката и ти бият инжекция. Става ти студено за миг — студено, тежко и ясно. Така ще се почувстваш.

— Старк — обърна се той към мен. — Страх ме е.