Читать «Само напред» онлайн - страница 87

Бяхме се отчуждили малко с Рейф последните няколко години. Нещо бе объркало приятелството ни, бяхме охладнели един към друг. В онази тъмна и интересна нощ на пристигането ни нашите грижи, надежди и мисли бяха еднакви. Бяхме две страни на една и съща монета. Бяхме най-близкият, най-добрият и единственият си приятел. Нещата се бяха променили някак, интересите ни се бяха раздалечили, сякаш самото градче бе застанало между нас. Надявах се да мога да направя нещо по този въпрос. На площада щеше да се състои голям митинг. Нещо застрашаваше градчето или поне хората си мислеха така. Чувствах, че нещата са преувеличени и не се развълнувах особено, но като основател се ползвах с уважението на хората и знаех, че трябва да присъствам.

Пристигнах доста рано на площада. Видях, че отпред са поставени четири стола. Знаех, че единият е за мен, че към нас с Рейф ще се присъединят и други, които да следят дебатите, сякаш сме правителство. Всъщност, никога не бях се възползвал от статута си в градчето. Ала знаех какво трябва да направя в този момент.

Вместо да отида и да седна на стола си, вместо да заема отреденото ми място, аз приближих до бордюра. Там, където бяхме спирали пикапа всичките тези години. Наведох се и седнах на топлия камък.

Знаех, че хората ще се чудят какво целя, защо не заемам мястото си отпред. Но също така знаех, че това е правилната постъпка. Когато дойдеше Рейф на площада, щеше да види къде съм, щеше да си спомни защо бяхме дошли и какви бяхме тогава. Щеше да дойде при мен, да седне и годините щяха да изчезнат. Отново щяхме да станем двама приятели, които посрещат трудностите заедно и си мислят „По дяволите, нещата ще потръгнат.“ А хората, като видеха основателите един до друг отново, ще се справят с проблема, ще го посрещнат заедно и ще го превъзмогнат.

Площадът бързо се изпълни. Гледах тълпата. Чудех се колко много са вече, удивих се как общността се бе появила от нищо, а вече си съществуваше независимо.

Обърнах се и видях, че Рейф е пристигнал. Седеше на един от столовете.

Погледнах го, помислих, че може да не ме е видял още. Стоеше със скръстени ръце, внушителен с костюм и вратовръзка, изслушваше речите. Погледна към мен и се намръщи, посочи стола до него. Аз поклатих глава, усмихнах се. Надявах се да ме разбере. Той сви рамене и се обърна към дебата. Гледаше с погледа на властен съдебен пристав. Може би така трябваше да се държи един основател.

Разбрах, че всичко съм развалил. Че нищо не съм разбрал. Бях си помислил, че с романтичен жест ще върна нещата на мястото им. А бях пропилял малкото авторитет и уважение, които имах. Рейф бе част от общността, централната фигура между хората. И аз бих могъл да бъда там, но не бях. Защото сърцето ми биеше на погрешно място, защото живеех в моя собствен свят на периферията, свят, който бе филм, а аз — главният герой.

Дебатът продължи, но аз не чувствах нищо. Сърцето ми бе празно, сякаш падах като камък и ушите ми бучаха от ужасен страх и самота. Станах и се отдалечих. Няколко глави се извърнаха любопитно, но не много. Не достатъчно.