Читать «Само напред» онлайн - страница 84

После си легнали и забравили, както се случва с влюбените. Ето я особената черта на това тайнство — лесно се забравя. За кратко време имаш ясното чувство, че разбираш, после то изчезва. Напразно се мъчиш да се сетиш, опитваш се да си спомниш какво точно си мислил, че знаеш. Е, аз винаги си спомням, но аз съм изключение. Като мен са само петима души в света.

Както и да е. След няколко месеца приятелката на Кратс също летяла по същия маршрут. Четири часа по време на полета тя гледала през прозореца. Спомнила си за разговора, защото Кратс бил прав. Наистина океанът приличал на равнина.

И тук идва съвпадението. Неправдоподобно е, но трябва да го приемете. Ето какво се случило.

Точно когато приятелката на Кратс гледала през прозореца, той бил в едно магазинче на бреговата линия. Изведнъж усетил нещо, нещо в мозъка му се обадило. Помислил, че някой познат е минал зад гърба му. Обърнал се и видял това, което Окланд виждаше сега. Морето било изчезнало.

Излязъл от магазина. Зяпнал от учудване. Тръгнал към плажа. Океанът наистина си бил отишъл. Било станало точно това, което той видял от самолета, безгранична шир от… нещо… под ниско, бурно небе. Дори не забелязал, че плажът е опустял, че всички туристи от лятото, които прииждали, докато той бил в магазина, се били изпарили. Тръгнал по брега. Навлязъл в равнината, вървял. И открил това, което открил.

Тук историите са различни за това какво точно се е случило, но всъщност е без значение. Важното е, че пътят бил отворен. Има врата, за чието съществуване никой не знае и тя е широко отворена.

Кратс се събудил след шест часа и видял, че лежи на канапето във всекидневната у дома си. Чувствал се изтощен и жаден. Повлякъл се към кухнята за мляко. По пътя си спомнил за съня с поразителна яснота. Какъв срам! Това не е вярно, мислел си той и пиел млякото си. Океанът не е изчезнал. Той просто е заспал на канапето. Какъв срам. Би било интересно да се е случило…

Тогава забелязал, че обувките му са изцапани с тъмносива кал и че е оставил стъпки от всекидневната към кухнята. Огледал ги и открил нещо странно. Стъпките започвали от канапето.

Ето, оттук започва историята. Разказах я на Окланд, докато гледахме равнината. Вятърът се промушваше между шевовете на палтата ни. Обясних, че Вилих се намира горе, високо над земята в самолета си. Гледа океана и го вижда така, както ние. Че имам нужда той да е горе, за да може Окланд да възприеме нещата. Още веднъж обясних, че понякога всичко е точно такова, каквото изглежда и че ако знаеш това, светът се променя. Действащия просто стоеше зяпнал, поклащаше глава с леко недоверие към онова, което виждаше.

Но всъщност той вярваше. Ако не вярваше, нямаше да може да види това, което виждаше. Нямаше как да не повярва, не и след като стоях до него. Трябва да знаете, че аз съм много голям мечтател.

— И какво ще правим сега? — запита ме той с поглед на голямо дете.

— Ще видим.