Читать «Само напред» онлайн - страница 40

Майкъл Маршал Смит

Хванах отново вилицата и ножа си. Побутнах съдържанието в чинията. Тайно поглеждах отсреща. Действащият, според мен, бе по-нервен, отколкото изглеждаше, но се държеше добре. Никой не го придружаваше. Очевидно похитителите му бяха сигурни, че няма да избяга. Така де, къде ще отиде?

След няколко минути погледна часовника си намръщен. Беше ядосан, точно както един Действащ може да бъде ядосан затова, че чака. Върна се отново към менюто. Несъмнено мислеше как да бъде подобрено, да стане по-ефикасно. Всъщност бях изненадан колко адаптиран изглеждаше към обстановката, как подхождаше. Почти ми се струваше, че е на почивка, което показваше голям запас от покорство за човек, насила откъснат от билиони задачи. Когато студентката се показа случайно, той вдигна поглед и се усмихна леко.

— Здравей, скъпа. Как си тази вечер?

— Чудесно. Благодаря, мистър Окланд. А вие?

— О, страхотно, страхотно. Почивам си добре, благодаря. Така. Има ли нещо, което си струва да опитам от това зле оформено меню?

— Не, не съвсем. Според главния готвач пилето по турски с ягодово кисело мляко и задушени слънчогледови семки сигурно не би причинило вреда на никого по принцип, но не ми изглеждаше много сигурен.

Задавих се, наистина. Бях направил всичко, за да се харесам на студентката, бях използвал повече чар, отколкото очаквате. Тя не беше ми отвърнала нито дума. Това показваше колко е полезно да приличаш на безобиден професор. Казвал ли съм ви как изглеждам? Напомнете ми по-късно и ще го направя. Не изглеждам толкова зле, по-скоро някак безкомпромисно. Всяко лице казва нещо. Работата с моето е, че може и да не ти харесва какво казва, ала трябва да уважаваш силата на убежденията му.

— Как изглежда? — със съмнение запита Окланд.

Сервитьорката се замисли за миг.

— Странно.

— Не мога да кажа, че съм изненадан. Е, предполагам, че трябва да рискувам.

— Нещо за пиене, сър?

— Чаша вино би била прекрасна за мен. Имате ли представа кога ще бъде готова поръчката? До утре дали ще стане?

— Ами, той вече сготви едно нещо тази вечер. Може да е малко изморен, но ще се опитам да го накарам да побърза за вас, сър.

— Благодаря, скъпа моя. — Окланд засия от удоволствие и й подаде менюто. Отпусна се и зарея благ поглед.

Махнах й, когато мина край мен и я помолих за сметката. Запалих цигара и се отпуснах, готов за дълго чакане. Но тя се върна преди да си допуша цигарата. Носеше и сметката ми, и салатата на Окланд, Господи. Той дори не си я бе поръчал, а вече се хранеше — само след минути. Очевидно на някои хора им върви, а на други — не.

Платих и тръгнах право към фоайето. Един униформен администратор стърчеше и се опитваше да изглежда зает. Или активният сезон бе отминал, или това бе най-непопулярният хотел в Игра. Добро местенце за банда, със сигурност. Представих се като „един от групата“ и попитах в коя стая е Окланд. Администраторът бе щастлив да ми помогне. Два пъти ми каза — такава новост бе за него да има какво да прави. А когато го запитах къде е барът, той буквално ме занесе дотам.