Читать «Само напред» онлайн - страница 35

Реших, че Стабилния е доста хубав. Таванът на Квартала бе толкова висок, че имаше достатъчно атмосфера и мъглявина, които частично го скриваха. Сякаш не съществуваше. От двете страни на улицата се нижеха дървета, много често и паркове. Никой не използваше преносим телефон. Никой не се опитваше да насади на другите теорията за мотивация на колектива. Нямаше проститутки. Никой не търсеше начин да се отърве от някой труп. Те просто се мотаеха по тревата и разхождаха кучетата си.

Всички стоки по витрините бяха старомодни, но с добър дизайн: цялото място приличаше на капсула на времето, на жив музей на живота. Има и други по-стари места в Града, но никъде хората не живееха, както преди. В останалите виждаш фрагменти, а тук — цялата картина. Носталгията ме хвана. Смешни коли на пет колелета минаваха бавно по улиците, пълни с хора. Телефонните кабини не бяха устроени да виждаш с кого говориш.

Не бях съзнавал колко необикновено ще се почувствам в Стабилния в действителност. Тук бе всичко, което те познаваха. Ако ги питаш, нещата трябваше да са точно такива. Те все още имаха квартали с малко „к“, къщички с алеи и градинки. Все още имаха двуизмерни телевизори. Все още живееха заедно като семейства и знаеха къде живеят баба им и дядо им. Тези хора не познаваха нито планетите, нито звездите. Бяха наясно с работата, приятелите и живота си.

Не беше идеално все пак. Ето, двама мъже се карат за място на паркинга, но никой от тях нямаше пушка. Значи има и по-лоши неща. Улиците не изглеждаха изкуствено чисти и нови, както в Цветния, нито пък бяха потънали в боклук и трупове, както в Червения: бяха просто улици. Тук алтернативи нямаше, нямаше смахнато различни начини на съществуване. Всичко вървеше по един начин — единствения възможен. Това бе техният дом.

Никой не ме оглеждаше. Успокоих се. Очевидно полицията нямаше как да съобщи, че търси нашественик, но можеше да покаже лицето ми по телевизията и вестниците, да ме обвини в някакво отвратително престъпление, което би потресло Стабилните.

Ала за да направят това, трябваше да знаят кой съм. Единствените отвън, на които беше известно, че може да съм тук, бяха Центъра, Джи и Снед. Властите в Стабилния не предполагаха за съществуването на последните. А от Центъра биха отричали, че ме познават, ако ги попитат. Охраната в тунела едва ли беше видяла нещо повече от това, че съм мъж и съм с костюм. Единствените, които вероятно можеха да пуснат слух за мен, бяха бандитите вътре в Стабилния, които държаха Окланд. Но тъй като те също бяха нашественици, възможностите им се ограничаваха, дори и да разберяха кой съм. Нещата не изглеждаха прекалено зле.