Читать «Само напред» онлайн - страница 34

След четвърт миля стигнах до разклонение. Следвайки маршрута на Снед, продължих наляво и нагоре. Тунелът бе стръмен. Постепенно нивото се изравни. Сигурно бях вече само на няколко ярда под уличното ниво. Подминах първата и втората стълба, но по третата се изкачих тихо нагоре. Отгоре бе капакът. Спрях за миг. Забравих за Центъра, за Червения, за Звук и за Нацисткия. Мислех само за Стабилния, Стабилния, Стабилния.

Светът е много малък. Харесвам го такъв. Чувствам се щастлив и доволен, че съм там. Защото отвъд стената е мъртвешка пустош. Знам, защото съм виждал, слушал съм, учил съм за това в училище. Опитахме да се разширим, да отидем по-далеч, отколкото трябва и вижте какво стана. Тотална катастрофа. Щастлив съм, където съм. О, Боже, единайсет часа: трябва да си лягам.

Бутнах капака, преместих го и изскочих на улицата.

Пет

— И накрая, отново основните теми. Последните три месеца инфлацията е паднала с 4,5%.

— Колет Уилис, златният медалист от Стабилните Игри, за четвърти път постигна рекорд на 100 метра.

— Учените от Принципния Институт са постигнали съгласие, че оценката за нивото на външната токсичност може да се наложи да бъде преразгледана отново. Изглежда, че нивото на радиация отвъд Стабилния ще се задържи на фатално ниво най-малко още 200 години.

— Времето: Утре ще бъде ясен ден. Ще превали лек дъжд между 9.00 и 10.05 сутринта.

— Това е от нас. Оставяме ви в компанията на Джералд, говорещия паток. Лека нощ!

* * *

Половин час по-късно стоях безучастно в едно кафене на около миля от капака на канала. Пиех чаша хубаво кафе, пушех спокойно цигара и четях вестник. Стабилните учени са направили нови изследвания, четях аз, и вече са горчиво убедени, че поне още 300 години няма да е безопасно да се излезе навън. Това бе на страница шест. Добрата икономическа новина бе на корицата, спортът на втора и трета страница. Някакъв паток, който можел да говори, заемаше почти цялата четвърта страница. Рано или късно трябваше да продължа с работата, но за момента сметнах, че заслужавам едно кафе. Все пак, вече бе дванайсет часа, а аз не бях пил кафе, откакто излязох от апартамента си. Бях вътре, бях жив. Всичко вървеше по план.

О’кей, признавам, че извадих късмет в тунела. Поставените на пост бяха дребна работа. Ако се интересувате, планът ми бе да хвърля Грипната Бомба така, че да повреди осветлението, когато детонира. После да избягам.

Е, имаше проблеми, признавам, но кога ги няма? Мога да кажа, че и аз извадих веднъж късмет: завиждате ли ми? Ами, млъквайте тогава.

Имаше само трима души на улицата, когато излязох от тунела — старец с куче и млада жена, която разхождаше бебето си в количка. Отначало ме погледнаха малко изненадани, но аз имах план.

— Е — казах аз и изтупах ръце — няма нужда да се безпокоите за това от сега нататък!

Те нямаха представа за какво говоря, разбира се, но звучах достоверно. Забравиха случилото се и продължиха работата си. Закрачих уверено по улицата с високо вдигната глава, доволен, че всичко вътре е толкова хубаво, когато отвън цари само радиоактивна пустиня. Свърнах към оживена централна улица с магазини. Забавих крачка, направо се шляех, зяпах във витрините, вписвах се в декора. Но въпреки че се стараех да изглеждам като един от многото излезли на разходка в събота следобед, аз всъщност гледах да се отдалеча от стената.